Club S1 Форуми: 2 краят на втора глава. - Club S1 Форуми

Преход към съдържанието

-----
Тъкмо тогава се появил и Полхор, който населил пустеещата земя с леантолнци и изградил Белсурд. Умело използвайки противоречията между Гон и Мон той успял да ги победи и така да прекъсне връзката между тях, превръщайки се в арбитър на техния спор. Изтокът и западът останали разделени и се превърнали в отделни държави, всяка от които претендирала за върховната имперска власт, отдавна изгубена и присвоена от Полхор.
Малко по-настрана стояха двама ангски търговци, облечени в зелена коприна, а зад тях четирима сулмци оживено спореха за нещо и аз напрегнах слуха си, за да уловя поне част от разговора, който ставаше все-по оживен.
- Казвам ви... Гореше си, ей така... от нищото.
- Какви ги дрънкаш, Фагел? Камъните не могат да горят!
- Да, ама горяха... Целият връх беше в пламъци. Кажи им, Елхас... Кажи им какво видяхме.
- Тъй си беше, гръм да ме удари – изръмжа Елхас.Беше едър мъжага с червеникава коса и лице изпъстрено с лунички, толкова много сякаш някой го беше изпръскал с доматен сос. – Направо не е за вярване, ама огънят беше обхванал целия връх и се губеше нагоре в облаците, а те целите бяха почервенели като пред буря.
Сред компанията за кратко се възцари мълчание. Чуваха се само тракането на приборите и приглушените гласове, долитащи откъм улицата. В това време се появи и прислужницата, носейки поднос отрупан с огромна кана ел, свинско и хляб, който ухаеше апетитно и съблазнително. Усмихнах й се, пъхнах монета в ръката й и тя ме остави насаме с храната, като не забрави да ми се усмихне на свой ред..
- Големи шегаджии сте вие двамата, ама тия ги разправяйте на някой друг... Планината горяла... Дрън-дрън. Ей, Юл, я кажи на хубавелката да донесе още Ел, че тия двамата имат нужда от него.
Мъжът се изсмя дрезгаво и вдигна чашата към гърлото си.
- Къде сте отседнали? Пак в белия гъсок ли? Голяма дупка е да знаете – изглежда вече беше изпил повече, отколкото можеше да носи.
- Не бях забелязал, Фрол – отвърна Елхас и се усмихна студено, - но предпочитам да обитавам коя да е дупка, стига ти да не си там. Хайде, Фагел. Нямаме повече работа тук!
Елхас се изправи и хвърли шепа монети на масата, които се разпиляха със звънтене на пода. Фагел се поколеба, но стана и наметна кожуха си.
- Черпнята е от мен... – последните думи потънаха в тътена, който разлюля цялата сграда и накара прозорците да иззвънят. Последва силно проблясване и отново тътен, а светлината идваща отвън рязко намаля и в помещението плъзнаха призрачни сенки. Едри дъждовни капки забарабаниха по стъклата в монотонен ритъм, прекъсван от трясъците люлеещи хана.
- Да не си намокрите кожусите – изграчи Фрол и започна да се смее зловещо в сумрака. – Гъсока е далече...ха-ха-ха...
- Елдрета... Руана... Донесете свещи – извика Юл и тялото му хвърли величествена сянка върху стената. – На това му се вика буря посред бял ден.
Елхас отвори вратата и излезе, следван от Фагел. Дъждът нахлу вътре и образува локва върху дъсчения под. Фрол беше спрял да се смее. От безметежното пиянство изписано на лицето му не бе останала и следа. Погледът му беше придобил лукаво и хищно изражение и аз ясно видях как направи знак с очи към другия сулмец стоящ на масата. Не бе изминала и минута когато двамата тихомълком се измъкнаха след Елхас и Фагел.
Без да се бавя повече оставих два сурда до недоядената храна, глътнах остатъка от ела блещукащ в чашата ми и ги последвах.
- Може би е по-добре да останете тук, господине – извика загрижено Юл зад гърба ми. – Доста силничко вали...
Огледах се за Фрол и мълчаливият му спътник, но от тях нямаше и следа. Проклех късмета си и се огледах още веднъж. Доскоро препълнената улица пустееше, като че ли за един единствен миг някой беше пренесъл хората на съвсем различно място. Не знаех какво да направя, докато стоях притаен и объркан в сенките, плъзнали по изронената мазилка на стената, когато в другия й край забелязах някакво движение.
Две фигури се отделиха от стената и бързо тръгнаха нагоре. Елхас и Фагел? Преди да успея да си отговоря вече се промъквах след тях. Дъждът плющеше по каменния паваж на улицата, по който вече се бяха образували страховити потоци, а небето се раздираше от светкавици. Придърпах качулката на наметалото плътно над очите си и забързах, носен от напора на бурята. Настигнах ги сравнително бързо, но не се реших да ги наближа, а си позволих само да ги следвам без да знам къде отиват.
Стана още по-тъмно и започнах да ги губя от поглед, като успявах да ги зърна само в ярките проблясвания на светкавиците, после всичко изчезваше. Дъждът вече беше плътен като мъгла и дори светлините идващи от прозорците на къщите се размиваха в сивата му пелена.
Огън да ме гори, но тук такава буря не е имало. Такава тъмнина пък въобще...
Спрях на място парализиран. В поредното мимолетно проблясване зърнах група мъже спускащи се от всички страни към приведените в дъжда фигури. В ръцете им блестяха оръжия. Прилепих се към стената, там където тъмнината беше най-плътна и застинах. Бяха седем или осем, с нахлупени над очите качулки. После видях оцветените в оранжево отблясъци по косата на Елхас и тези на оръжието му.
С грозни викове нападателите се нахвърлиха върху двамата, но се сблъскаха с неочаквана съпротива. Първият се свлече прободен и се загърчи в локвите, а не след дълго още двама побързаха да го последват. Първоначалният ентусиазъм, а заедно с него и изненадата, изчезна и нападателите отстъпиха разколебани.
Тъкмо тогава от тъмнината се отдели фигура – по-скоро неясен силует сливащ се с мрака – присъствието на която събуди някакъв необясним страх в мен. Нещо изплющя във въздуха и оръжията на сулмците излетяха от ръцете им.
- Безполезни боклуци! – изсъска съществото. – Бавни сте като костенурки. Трябва да върша всичко сам... Хайде, вържете ги или ще ви дам на чернопесовете! И по-бързо. Тук има нещо... Нещо, което не ми харесва...
Мъжете припряно измъкнаха въже, справиха се с отчаяната съпротива на Елхас и Фагел, вързаха ги един за друг и ги подкараха към една тясна уличка. Тъмната фигура остана на място осветявана от светкавиците, огледа се още веднъж и отново се сля със сенките.
- И се погрижете никой да не открие мъртвите, че лошо ви се пише. – беше последното, което чух преди да се отдалечат.
Изведнъж почувствах облекчение и някакъв огромен товар се смъкна от мен и се разтвори в потоците вода плискащи се в краката ми.
Какво беше това? Накара ме да треперя само с появяването си. И ако ми беше заповядало да сторя нещо... нямаше да имам сили да се възпротивя. За какво са му тези двамата? Търговци... Елг също е търговец... Ето защо... Трябва да ги намеря. Трябва!
Приближих се внимателно до поклащащите се във водата трупове. Лежаха по гръб и протегнатите им ръце се поклащаха в ритъма на образувалия се прибой, а кръвта им обагряше в червено ботушите ми. Протегнах трепереща ръка и обърнах едното от телата.
Морг. Проклетникът беше морг. Взираше се в мен с широко отворените си, вече невиждащи очи, докато водата продължаваше да полюшва злокобно тялото му. Почти в несвяст се втурнах към другите две тела и ругаейки ги извърнах към черното като мастило небе. В отчаяние се изправих и вдигнах глава без да осъзнавам, че съм заприличал на тържествуващ войн притихнал над жертвите си. Мъртвият враг не е враг, казваше Едуин, но моргът си е морг... Особено тук, в сърцето на Белсурд... Много въпроси трябва да получат отговорите си!
Хукнах преди да оставя страхът да ме завладее отново, а краката ми разплискваха локвите в такт с гръмотевичния тътен.
Уличката изненадващо свърши. В дъното й се издигаше висока каменна стена, в средата на която имаше малка врата. Приближих се тихо до нея и се заслушах.
Небето трещеше над главата ми, но в промеждутъците не долових нищо, което да идва отвътре. Не си ли видял с очи, не дрънкай с език... Каквото има да става ще стане... Поне според проклетата Тора. Бутнах вратата с рамо, очаквайки да е залостена, но тя изненадващо се отвори проскърцвайки. Спрях и предпазливо се огледах. После се вмъкнах вътре и я притворих възможно най- бавно, за да не проскърца отново – въпреки бурята не можех да бъда сигурен, че някой няма да ме чуе.
Озовах се в някаква градина. Тясна алея се виеше между дърветата, чиито клони бяха провиснали под тежестта на дъжда. Светкавиците осветяваха пътеката, водеща към висока постройка, покривът на която стърчеше над най-високите клони. Тръгнах натам без да спирам да се оглеждам.
Внезапно усетих движение на десетина метра пред мен и в сумрака на пътеката се мярнаха сенки. Хвърлих се моментално в храстите и притихнах едва дишайки. Появиха се неколцина въоръжени мъже с наметнати на главите качулки. Този, който беше най- отпред, вероятно водачът им, се закова на място и им направи знак да спрат.
- Чухте ли? – каза той, смъкна качулката си и бавно се огледа във всички посоки. Не беше морг. Имаше така присъщото на всеки белсурдски гвардеец лице – високи скули, чип нос и поглед вечно изпълнен с подозрение. Нейстгил! Нима заразата е проникнала толкова надълбоко?
- Бурята си прави шеги, Холдо – обади се някой зад него. – От вятъра ще да е...
- Не изричай името ми, пън такъв. Мрака, особено мрак като този, може да има много уши. – Той се огледа отново.
- Добре са го измислили – обади се друг. – Още няма пладне, а е тъмно като в рог. Кога ли ще изгрее пак слънчицето?
- Като си свършим работата...
- Стига приказки – изръмжа този, когото нарекоха Холдо. – Да свършваме по-бързо с онези и да се прибираме. Достатъчно влага събрах, ще ми стигне за цяла година.
- После може и да ни извикат да се позабавляваме с онези, чух че били важни клечки.
- Разпитвачът може да си свърши работата и сам... Нали така казаха – да не ги пипаме преди да е пристигнал...
- Само дето никой не знае кой е и какъв е.
- Ако питаш мен, по-добре не му се мяркай пред очите. Дори воднистия се страхува от него.
- На мен ми дайте принца, друго не ща. Да го стисна за гушката...
Улових се, че съм стиснал юмруци до болка и усетих как ноктите ми се впиват в дланите.
- Казах, стига приказки – повтори Холдо и вдигна качулката си. – Да тръгваме.
Групата премина покрай мен. Изчаках още малко, докато стъпките им не заглъхнаха съвсем и след повторното изпищяване на портата се изправих. Промъкнах се приведен по алеята и спрях в края й под едно дърво с изпочупени клони. От тук сградата се виждаше добре. Беше масивна постройка с по три реда прозорци на всеки от етажите, повечето от които тъмни. В десния й край имаше конюшня, от вътрешността на която се излъчваше мека светлина и сред тътена се чуваше цвилене. Над вратата от другата страна беше построен широк навес покрит с каменни плочи, под който се бяха притаили дузина мъже, всички с оръжия в ръцете.
Не бях сигурен дали са ме забелязали, както си стоях така изправен в светлината на светкавиците, но това вече нямаше никакво значение, защото реших да изиграя един рискован и безразсъден ход. Нямаше време за губене, защото онези всеки миг можеха да се появят зад гърба ми.
Насилих се и тръгнах през тревата към групата стояща пред мен. Мисли какво ще им кажеш и се моли да се хванат. Тук става нещо и аз ще разбера какво е то!
Мъжете ме забелязаха почти веднага щом излязох на открито и за миг сред групата им избухна суматоха. Може би си помислиха, че именно аз съм този, от чието появяване най-много се страхуваха. След кратко съвещание петима от тях тръгнаха към мен. Оръжията в ръцете им зловещо проблясваха.
- Кой си ти и какво търсиш тук? – извика този, който ги водеше, опитвайки се да надвика трясъка на бурята.
Огледах ги с присвити очи, като се постарах да си придам възможно най-свирепия вид и изръмжах:
- Разпитвач съм, глупако! Идвам за двамата, които са тук... Махни се от пътя ми!
Мъжът се смути и през белязаното му от шарка лице премина сянка на съмнение.
- Не са ми съобщили за... за разпитвач. Претърсете го!
Грозната му мутра започваше все повече да ме дразни. А и се опитваше да ме лъже.
- Не си и помисляй, говедо! Очакват ме и всяко забавяне ще съкрати мизерния ти живот. Този, който ме докосне ще е мъртъв преди да преброи до три. Ако можете да броите, разбира се.
Този път колебанието продължи по дълго и белязания се огледа неспокойно, опитвайки да прецени ситуацията.
- Ще съобщя за това поведение, ако продължаваш да ме държиш на този дъжд – продължих да го притискам. – А и никой не е длъжен да ти казва каквото и да е! Особено този, който ме очаква.
- Воднистия! – прошепна сковано някой думата, в която се съдържаха прекалено много ужас и страх.
- Мълчи, глупако! – сопна се мъжът, извръщайки глава назад. Изплющя светкавица, която освети цялото пространство около нас, а после последва страхотен гръм. Дъждът се усили още повече.
- Търпението ми не е безгранично... Неговото още по-малко – казах щом трясъкът заглъхна и посочих произволно с пръст към няколкото прозореца, от които се процеждаше светлина.
Белязания присви очи и си придаде замислен вид, сякаш за да покаже, че тази дейност му се отдава много.
- Последвай ме – той най-после отстъпи.
Останалите не си направиха труда да задават въпроси и само се отдръпнаха, за да ни сторят път. Надявах се Холдо и приятелчетата му да се забавят още малко, поне докато се скрия от любопитните погледи, пронизващи гърба ми.
Преминахме покрай останалите скупчени под навеса, където почти с погнуса установих присъствието на поне още трима нейстгили, преди да се озовем в преддверие, в дъното на което започваха стълби от мрамор, покрити с червен килим. Навсякъде бяха поставени статуи от бронз, а от тавана се спускаше огромен полюлей, чиято златна украса хвърляше отблясъци по стените и пода. Мъжът тръгна по стълбите и аз го последвах, готов за евентуална изненада от негова страна.
Стълбите скоро свършиха и ние излязохме на площадка водеща към коридор осветен само от свещи наредени по стените. Мъжът спря и обърна набразденото си и пребледняло лице към мен.
- Тук е – гласът му беше по-тих, отколкото му се искаше да бъде. – Ако позволите ще съобщя за пристигането ви... – Рязката смяна на тона никак не ми хареса.
- Направи го – казах. – Ще чакам тук.
Той закима припряно с глава и щом се обърна моментално му приложих “ Намиращия пръст”. Негодникът се срина върху мрамора и оръжието му зловещо издрънча. Издърпах отпуснатото му тяло в най-близката ниша и се заслушах. Като се изключеше воят на бурята, цареше тишина, нещастникът щеше да спи поне няколко часа.
В коридора имаше три врати. Долепих ухо до първата и натиснах бравата. Беше заключена, но при втората късметът ми се усмихна. Стаята не беше голяма, но бе подредена с вкус. Голям гардероб се издигаше отляво, меки канапета и масичка стояха в средата, а прозорците бяха покрити с тежки кадифени завеси. От камината в ъгъла идваше примамлива топлина. Протегнах ръка към пламъците и разтрих пръстите си. Топлината започна да прониква в премръзналото ми тяло и за миг ми се прииска да се излегна и заспя.
Забързаните крачки и приглушеният говор, които внезапно дойдоха от коридора, избиха бързо тези мисли от главата ми. В какво се забърках? Какво да правя сега?... Гардеробът!
Пъхнах се в миризмата на нафталин и официални дрехи в мига, в който стъпките спряха и вратата се отвори. Притихнах и зачаках, наблюдавайки през процепа между двете крила.
Облечен в кафяв халат със златни пискюли в стаята влезе лорд Фабиен, следван от една тъмна сянка. Кожата ми настръхна.
- Ще правиш това, което заповяда господаря! Ще го намериш, Сине на Лъжата... Така е заповядано, така и ще бъде! – Беше същият отблъскващ глас напомнящ за плъзгането на змийска кожа по голи камъни.
- Да, да... Търсят го... Напуснал е двореца, но ще се върне – гласът на Фабиен подскачаше нагоре-надолу. – Няма къде да отиде.
- Казах, търпението на Господаря не е безгранично. Постарай се да свършиш всичко преди да е дошъл Джагател. Иначе той ще ти смъкне кожата и ще я разпъне пред теб.
- Ще бъде сторено, Служещи – измънка Фабиен.
- Отново... Защо го усещам отново! – внезапно изсъска съществото и се извъртя като ранен звяр. Дали да не измъкна Сиърмел? За всеки случай... – Къде са затворени, Сине? Пазят ли ги добре?
- Долу са... В подземието. Тридесет от синовете охраняват изхода... Няма как да...
- Не разсъждавай! Ти можеш само да служиш, нищо повече. Поне, докато не получиш благоволението на господаря. – Съществото ставаше все по-неспокойно. – Какво си ти... Какво си ти? - Черната сянка се приближи до прозореца, движенията й издаваха нервност, изглеждаща нетипична на фона на грубата й самоувереност. През дебелите завеси проникна синьо-бяла светлина и очерта силуета застанал пред тях. – Иди да провериш! – заповедта беше изпълнена с нотки, от които ме побиха тръпки.
Без да възрази Фабиен тръгна към вратата и щом тя се затвори зад гърба му съществото се обърна и смъкна качулката си. Почувствах как краката ми омекват и се хванах за някаква закачалка, за да не се срутя долу. Мислите застинаха в главата ми, заплетени в лепкавата паяжина на ужаса.
Главата беше прозрачна. Сякаш някой я беше изваял от вода и бе поставил две огнени точки за очи. Пречупени и деформирани зад нея танцуваха пламъците в камината. Самото лице беше красиво, ако нещо такова въобще можеше да бъде наречено така. Чертите му бяха властни, а очите можеха да накарат всеки да им се подчинява.
И сега те гледаха към мен.
- Можеш да излезеш, червей! Стига си се крил в дупката си.
Напрегнах всичките си сили, за да се отърся от сковалия ме страх. Мисли, мисли, преди да те е хипнотизирал съвсем...
- Излез и ми го дай... преди да опитам да си го взема сам! – гласът изкънтя направо в главата ми. Какво да ти дам, изчадие?
Нещо преряза мисълта ми като с нож. Някаква ужасна сила ме изпълни и аз измъкнах Сиърмел, докато вратите на гардероба се разтваряха. Едната панта излетя от мястото си и лявото крило се килна настрани, като се удари в стената и изрони част от мазилката. Дрехите се разпиляха по пода и заприличаха на мъртви пъстропери птици.
Острието на Сиърмел се обви в синкава, невероятно ярка светлина, която сякаш танцуваше и ме подканяше да я използвам. Надписите запулсираха. със сиво златист блясък, напомняйки ми повелята, съдържаща се в тях: Изкован от огън, заслепявайки врага. И щом засвети ще го порази. Воднистият отстъпи крачка назад, безуспешно опитвайки се да задържи изплъзващата му се самоувереност. Той вдигна лявата си ръка, сви пръстите си в юмрук – също толкова прозрачен, колкото и главата му – и изръмжа:
- Свършено е с теб!
Юмрукът се разля като вода от обърната чаша и се превърна в издължено острие на меч. Съществото го размаха пред лицето си и го насочи към мен.
- Какво си, ти мътните да те вземат? – прошепнах и също насочих Сиърмел към него.
- На лицето му се появи нещо като усмивка.
- Рахнурин, Изменящ се... Служещ! Това, което ти харесва повече. Няма никакво значение как ще ме наречеш, защото ще взема живота ти!
Атакувах го преди да измисли нещо друго и му приложих “ Залитащия слепец”, но той го отби с невероятна лекота.
- Така няма да стане – презрението бълбукаше в гласа му. – Ето така...
Атаката беше светкавична и само неговата прибързаност ме спаси. Ръката му се превърна в камшик, чийто край се обви около китката ми и я стегна така, че изревах от болка. Сиърмел се изплъзна от пръстите ми и падна на пода. Светлината му проблесна няколко пъти като догаряща свещ и се стопи.
Рахнуринът се изсмя злорадо и ме вдигна във въздуха с подобната си на пипало ръка. После ме запрати към стената със силен замах и ме остави да се срина долу. Главата ми бучеше от силния удар и всичко в стаята ми се виждаше двойно, докато погледът ми трескаво търсеше Сиърмел.
Стоеше си там, където бе паднал. Където го изпусна... Сега ще го вземе и всичко ще свърши. Нали това искаше... Онзи като че ли бе забравил за мен и сега цялото му внимание беше насочено към оръжието. Припламващите му очи го изучаваха с нескрит интерес, но и с известна доза подозрение. Ефесът все още беше покрит с парчето плат, което прикриваше знака на розата.
Той приклекна и внимателно – сякаш под плата можеше да се крие нещо, което да го убие – издърпа възела и откри ръкохватката. При вида на розата той издаде гърлен звук, който премина в ръмжене, издаващо безгранично задоволство.
- Не го докосвай, гнусна твар! – казах задавено.
- Господарят ми ще е доволен – той дори не ме погледна, впил погледа си в розата. – Не знаеш каква услуга ми направи...
Пръстите му се спуснаха надолу и се сключиха около дръжката. Воднистият се изправи със Сиърмел в ръка, а очите му грееха тържествуващо.
- Най-добрия подарък от най-добрия Служещ. Джагател ще си изяде ръцете от яд. Но като се замисля... мога да те оставя жив, за да има къде да излее гнева си.
С мъка се подпрях на лакти и колене. Потта се стичаше в очите ми и те пареха така сякаш бяха пълни с пясък.
- Липсата ми ще стресне доста хора. И най.вече императора...
Рахнуринът се изсмя за пореден път.
- Императорът, казваш. А кой мислиш е император сега? Баща ти или ти... Ти или баща ти... Знаеш ли отговора – ни един от двама ви!
- Бълнуваш, влечуго. До вечерта ти и твоите синове, заедно с предателя Фабиен ще бъдете мъртви... Обещавам ти!
- Не обещавай нищо, ако не си сигурен, че ще го изпълниш, червей. Денят още не е свършил, а нощта ще бъде дълга. Подготви се за нея! Погледни тази тъмнина – той дръпна рязко завесата и я изтръгна от релсата.
Мракът беше станал още по-гъст и черен като мастило, а светкавиците го правеха да изглежда по-зловещ от всякога. Рахнуринът щракна с пръсти и започна да се променя.
И докато го правеше продължаваше да се смее с гробовния си глас.
0
  Like

0 Comments On This Entry

Април 2017

П В С Ч П С Н
     12
3456789
10111213141516
17181920212223
24 252627282930

Recent Entries

My Picture

My Gallery Albums

Tags

    8 user(s) viewing

    8 Guests
    0 member(s)
    0 anonymous member(s)