Пилотската кариера на настоящия съсобственик на Торо Росо Герхард Бергер приключи през 1997 г. За феновете обаче, и особено за тези, които следяха надпреварите във Формула 1 малко по-отдавна, той си остана един от най-ярките пилоти в Гран при.
Неговият ярък талант не бе затъмнен от това, че Сена, Прост, Пикет, Менсъл и изгряващият Михаел Шумахер печелеха титли, а той се забавляваше. Неговата честност, великодушие, умението да създава близки отношения с колеги го правеха любимец на мнозина и дори днес като шеф в падока той си остава една от най-усмихнатите личности.
За хората от моето поколение обаче той ще си остане завинаги най-вече като “лудия австриец” (както го наричаше приятелят му Аертон Сена), способен на всякакви шеги и щури номера.
С прекратяването на кариерата на Бергер като че ли завърши и цяла една епоха във Формула 1. Епохата на тези, които не се бояха да бъдат откровени, да бъдат самите себе си. “Съвременните пилоти по-малко се страхуват да минават през Червената вода с пълна газ, отколкото да говорят това, което мислят. Да се смеят тогава, когато им е смешно, и да плачат тогава, когато им се иска”, каза веднъж известният английски журналист Найджъл Роубък. “Бергер никога не се страхуваше от тези неща.”
Герхард Бергер започва да формира характера си още от детските години. За разлика от повечето свои колеги, а и от сегашното поколение пилоти, той не започва с картинг, даже въобще не е сядал в такъв. На 14 години отива да работи в гаража на баща си и така изкарва първите си джобни. Но пък работата – ремонтът на автомобили – му харесвала.
По-късно, малко преди да стане пилот във Формула 1, Герхард оглавява транспортната компания Europtrans, закупена от баща му Йохан Бергер.
Това му дава необходимата независимост да се оправя сам, без някой да го води. Самичък води преговори със спонсори, уговаря условията за договорите си. А “опоненти“ са му такива величия като Енцо Ферари (Герхард е последният пилот на Скудерията, избран лично от Ил Комендаторе), Рон Денис и Флавио Бриаторе. Но във всички случаи успява да договори най-изгодни за себе си условия. Но свършва толкова черна работа, за която пилотите с дузина мениджъри не са и сънували.
Този характер изгражда в родния си Тирол, като вместо картинг кара ски и върши всякакви истински големи лудории.
Един от редовните номера, който правел през зимата, било “возенето” с автомобил по пътя към училище. Едно от децата лягало по средата на платното все едно е умряло. Щом преминаваща кола спре, останалите излизали иззад банкета и се хващали за задната броня с ръце. Гледали да са извън зоната на видимост на водача, но някои все пак оставали в близост до ауспуха, от което получавали задължителната дупка в якето. Така се пързаляли по подметки след колата, а много често нищо неподозиращият шофьор достигал скорост от около 80 км/ч. В този случай голям проблем се оказвали канализационните капаци, които заради топлината не били покрити със сняг. Да се видят навреме е невъзможно и ударът идвал напълно неочаквано, като доста често от возещия се на буксир малчуган на бронята оставали само ръкавиците. Но пък само този метод на придвижване правел посещаването на учебни занятия смислено за Герхард.
Първият истински спорт за Бергер са ските. В Тирол качват децата на тях на 3 години, за да могат майките им да си отдъхнат няколко часа дневно. През периода декември-март това било и основното всекидневно занимание след училище за Бергер. Но го привличали наистина още по-силните емоции. Любим номер от онези времена било скачането от седалката на лифта – ако едновременно скочат четирима, тези, които оставали на него, били подхвърляни рязко на 5 метра нагоре в съседните кабинки.
Избор между моторните спортове и ските Герхард прави на около 16-годишна възраст. По онова време обаче го интересували предимно мотоциклетите. Не бил запален по автомобилните състезания – знаел, разбира се, кои са Йохен Ринд и Ники Лауда, но не следял редовно надпреварите. Интересувал се повече от чистата скорост, малко от техника и способността да владее машината. По цели дни се опитвал да управлява мотокар на две колела, а по-късно се упражнявал в паркиране на ТИР на заден ход. Често управлявал и бащиното BMW, с което изучил тънкости като влизането с вратите напред в завой. Скоро 18-годишният Бергер и компания имали нова мания – надпревари с “изпилени” (и естествено нерегистрирани) мотоциклети. Домашната писта била в посока към езерото Аахен, само изкачване. Всяка вечер след работа се събирали “състезателите”, а един от групата следял за жандармерия. Форсираното Кавазаки на Герхард достигало на прав участък до 270 км/ч, а ако карал в този режим продължително време, гумите се разширявали дотолкова, че опирали в калниците.
Но полека лека времето на юношеските лудории отминало, така че Бергер продължил с шегичките на ново ниво – професионално, на каквото минала и кариерата му, първо в състезания с туристически автомобили.
Макар че самият той не одобрява предумишлени сблъсъци на пистата с цел елиминиране на противник, в кариерата си и Бергер има подобни изпълнения, особено в началото. Те обаче не придобиват такава известност като двубоите между Сена и Прост или тези на Шумахер с Хил и Вилньов.
Първата случка става през 1985 г., когато Герхард кара BMW 635 CSi за тима Шнитцер в туристическия шампионат. Основни съперници там са му пилотите на Том Уокиншоу, които карат Ровър-и. Те били малко по-бързи, но доста често в квалификациите той успявал да се нареди на първи или втори ред на старта. Веднъж един от Ровър-ите на няколко пъти се опитва да го забави в бързата му обиколка. На състезанието сценарият се повтаря. Младият пилот кипва и малко по-късно, когато Ровър-ът отново се появява пред него в зоната на спиране, Бергер сваля ръцете си от волана и с пълна газ се врязва в него.
Подобни силови акции обаче не са типични за Формула 1 и едва ли някой би ги приел за нормални. Но австриецът използва подобен маньовър след години, за да… си хване самолета!
Оттук започва разказът ми за невероятните неща, които ме карат да се усмихна винаги, когато виждам Герхард Бергер на пистата, дори и в сегашната му роля на шеф.
Годината е 1988-а и Бергер е пилот на Ферари. Това е времето, когато ерата на турбото е към края си, Джон Барнард работи по атмосферния двигател за следващия сезон, а сезонът е отвратителен. Белязан е от смъртта на Енцо и единственият проблясък, макар и грандиозен, е великата победа на Герхард в Монца.
Остава последното състезание с турбодвигатели – Гран при на Австралия в Аделаида. Ферари не могат и да мечтаят за победа там, независимо че Бергер печели предишната година. Италианците изостават значително от моторите на Хонда (освен че са по-мощни, те са и по-икономични), с които са екипирани шампионските Макларън-и, управлявани от Сена и Прост. Освен това и Бергер, и съотборникът му Алборето нямат стимул за борба. Техните позиции (трети и пети) в крайното класиране не могат да се подобрят, а освен това Алборето знае, че през 1989 г. ще бъде заменен от Менсъл.
Така че пилотите решават да направят истинско шоу, като поведат колоната и карат дотогава, докато им свърши горивото. Всичко това обаче се пази в тайна от шефовете на тима. Същевременно австриецът успява да си направи резервация за полет до Европа, който може да хване, ако си тръгне от пистата, преди надпреварата да е приключила!
След квалификацията Герхард се среща с приятеля си, бившия мотоциклетен състезател Бари Шийн, тогава тв коментатор на австралийския Channel 9. Бари се готви за коментара си на състезанието и пита Герхард как според него ще се развият нещата. Шийн остава потресен, когато Бергер му казва, че си е поръчал хеликоптер за 14,45 ч. и няма представа кой ще победи… Специалисти предричат ожесточен двубой между Сена и Прост, но Шийн заявява като истински пророк, че всъщност очаква много от Бергер, който бил в страхотна форма и е по-бърз от тях.
От останалите пилоти в течение на онова, което се готви, е само Прост, на когото за плана е съобщил обиденият от уволнението си Алборето. Най-важната задача е да се изпревари Аертон Сена, който доста учуден вижда още във втората обиколка червено Ферари в огледалата си за обратно виждане. Публиката получава невероятно шоу, когато Бергер задминава бразилеца след блестяща схватка, при която двата болида даже се допират за кратко. След това Бергер се устремява след откъсналия се напред Прост и отново публиката е във възторг от напрегнатата “борба” между тях. След като изпреварва и Професора, Герхард прави няколко обиколки с пълна газ, но времето, което си е отделил за състезанието, свършва. Той настига две изостанали с обиколка коли, като предната е синьото Лижие на Арну. Това е и жертвата, която му е необходима, тъй като Арну е един от безпардонните пилоти в F1, който никога не гледа в огледалата си и постоянно се пречка на останалите. Бергер изпреварва с лекота първата кола и веднага следва атака към Лижие-то, като задната гума на френската кола се оказва на пътя на Ферари-то. Следва лек сблъсък и край на състезанието за австриеца.
“Дълбоко разочарован от случилото се, Герхард Бергер, който блестящо водеше колоната, отказа да коментира ситуацията. Той веднага си тръгна и вие го виждате да се качва в хеликоптера. Но това състезание на младия Бергер ще остане за нас незабравимо, нали ви казах, дами и господа, че той ще се представи отлично”, коментира Бари Шийн за Channel 9.
През следващата година австриецът разиграва друг театър, който мнозина са наблюдавали директно на телевизионния екран, но едва ли са разбрали какво се случва наистина.
Гран при на Канада 1989 г., пистата е Монреал. Бергер с Ферари е на втората редица след Прост и Сена. Две минути преди загряващата обиколка той слага шлема на главата си, а когато малко по-късно двигателят му е запален, е обхванат от странно чувство. Усеща, че нещо не е наред, но чак след първия завой разбира, че си е забравил тапите за уши. При сравнително ниските обороти в загряващата обиколка шумът от мотора е толкова пронизителен, че е абсурдно да се мисли, че може да изкара цялото състезание в състезателен режим. Още повече че оглушаването му е сигурно.
Дали да влезе в бокса, да си вземе тапите и да стартира последен? Това не е добро решение, още повече че Чезаре Фиорио (тогавашният спортен директор на Скудерията) ще го направи на нищо, а пък и ще изглежда като пълен глупак. Бергер се нарежда на стартовата решетка, изчаква да светне червената светлина и докато останалите чакат зелената, той вдига ръце. Това е знак, че има проблем в автомобила и се налага спиране на стартовата процедура. Моторът, разбира се, вече е загасен. И действително директорът на състезанието показва червено знаме и отменя старта. Всички механици се втурват към колите, но най-много тичат към неговата, смятайки, че проблемът е голям. По радиото е невъзможно да се общува, защото честотите се подслушват. Когато първият дошъл при него механик го пита какво се е случило, Герхард му казва съвсем сериозно да запалят отново двигателя и по някакъв безобиден начин да му дадат тапи. Тъй като всички погледи са насочени към него, трябва да се действа много внимателно. Стартът обаче е отложен с цели 10 минути и пилотите излизат от колите си, което го улеснява. Забавянето обаче обърква програмите на 96 телевизии и изнервя над 400 милиона зрители, които така и не разбират, че причината е разсеяността на Герхард Бергер, който си е забравил тапите за уши.
Механиците на Ферари се съсредоточават върху мотора, свалят капака и започват да се суетят наоколо. Герхард се обляга на стената, отделяща боксовете от пистата, и по някое време някой му мушка нещо в ръката. Най-после тапите са доставени.
Тези спомени обаче са си направо сериозни изпитания на фона на щуротиите му. Най-често обект на шегите му са неговите колеги – приятели (основна жертва е Аертон Сена), както и шефовете на отборите му. Един от най-известните случаи например е този, когато австриецът и Жан Алези унищожават колата на Жан Тод. Това става през 1994 г. при втория престой на Герхард във Ферари. Случва се в началото на годината, когато двамата трябва да започнат с предсезонните тренировки. Те излизат от заводската сграда след срещата с ръководството и трябва да отидат до пистата Фиорано, която е на не повече от километър разстояние. Тръгват към паркинга, за да вземат някоя кола, с която да стигнат дотам. Бергер харесва една чисто нова Ланча Делта Интеграле и решава да вземат нея, още повече че ключовете са си на таблото. Алези сяда зад волана, а Герхард до него, като своевременно издърпва седалката си назад, опира краката си в пода и затяга предпазния колан. Не за първи път си разделят и задълженията в колата – Жан отговаря за газта, а Бергер за ръчната спирачка.
Алези излита от главната порта като луд и набира достатъчно скорост, за да вземе първия десен завой с контролирано занасяне, Герхард му помага с ръчната. С подаването на пълна газ започва и умопомрачително хлъзгане, което Ланча-та изпълнява много елегантно и с четирите си колела.
В един момент обаче колата се зацепва за асфалта с едно от предните колела, след което автомобилът започва да прави изящно преобръщане настрани. Движението става едновременно странично и през глава, след което автомобилът пада на таван и в тази позиция продължава да се хлъзга по асфалта с пронизителен звук. Екшънът завършва с удар в стена, като през цялото време двамата умират от смях.
Колената на Алези, който не си бил сложил колан, стърчали от челното стъкло, носовете им се допирали между седалките, като главите им били затиснати между сплескания изцяло таван и лоста на ръчната спирачка. Но по-важното било, че целта била постигната – те спрели буквално в краката на механиците си, които загрявали двигателите на състезателните им автомобили. Именно те ги измъкнали през деформираните рамки на вратите, а наоколо се кълбяла пара, течало масло, нещо скърцало и тряскало. Шоуто става още по-ефектно с пристигането на линейката. На всички тестове в продължение на повече от 35 години на пистата винаги има медицински екип, който никога не бил задействан нито преди, нито след този инцидент. На Бергер му нямало почти нищо, само леки болки в кръста, докато Жан имал кръвотечения на главата и краката, а от колената му стърчали парчета стъкло. Механиците обърнали смачканата Ланча, събрали парчетата и изчистили маслените петна, преместили купчината желязо настрани и я покрили с брезентово покривало.
След като Алези бил отведен от лекарите, Бергер започнал да тества болида сам. При първото си връщане в бокса заварил там Лука ди Монтедземоло и Жан Тод. Без да е наясно дали шефовете са разбрали за случката, Герхард невинно попитал Тод дали вече знае, че колата му е наблизо. Жан погледнал строго към болида, около който се суетели механици, и не разбрал за какво става въпрос. Тогава Бергер му обяснил как те с Алези взели една кола да се повозят, която внезапно зацепила в асфалта и се хлъзнала по таван. На шефа били необходими още няколко минути, за да осъзнае какво точно се е случило. Започнал да ругае гневно, защото имал за състезатели двама пълни идиоти, които за малко да се пребият взаимно два месеца преди първото състезание за сезона. Малко след като ядът му попреминал, той поискал да види колата или по-точно онова, което било останало от нея. След като повдигнал покривалото от смачканата купчина метал, Тод едва не получил сърдечен удар и известно време изглеждал като в несвяст.
Чак тогава в съзнанието на Бергер просветнало, че това била новата лична кола на Жан Тод. Затова побързал да сложи шлема си и да довърши необходимите обиколки за деня.
Другите най-популярни случки са свързани с Аертон Сена.
Макар че бразилецът бил много добър приятел с Герхард, това въобще не пречело на австриеца да го тормози постоянно. Понякога Сена също се включвал в игрите, но в повечето случаи е потърпевш.
Някои от закачките са доста леки, като например случаят на магистралата във Великобритания. Бергер открива Аертон в голямо задръстване, такова, каквото може да се види само в уикенда на Гран при. Тогава младият бразилец е пилот на Лотус и кара яркожълт Еспри. Бергер пък е взел от летището открито Ферари. Австриецът казва на Сена да го следва плътно и след малко кривва в насрещната лента на магистралата. Когато пристигат на паркинга на пистата, срещат Алези, пред когото Сена изплаква, че е бил зад Бергер в продължение на 40 км в насрещната лента на магистралата и за малко не се ударил челно в един ТИР със скорост 200 км/ч. Алези обаче, както и хилещият се Бергер, бързо започнал да се смее на тъжната физиономия на колегата си. С далеч по-тежки последствия за бразилеца са няколко други случки. Първата е през 1990 г. в Австралия, няколко дни преди състезанието. Веднага след вечеря започват лудориите, които този път се свеждат до “къпане” в басейна с дрехите. Аертон успява да се измъкне сух и се прибира в стаята си. Когато по-късно Бергер (който също остава сух) минава покрай прозореца му, бразилецът излива върху него кана вода. Това е явен знак, че желае да участва в играта, и останалите се захващат с подготовката. Удължават с противопожарен маркуч един пожарогасител и в три часа през нощта го напъхват под вратата на спящия Сена. Викат неколцина съседи за зрители и натискат спусъка. Аертон излита през прозореца като ракета, а стаята му изглежда все едно в нея се е взривила бомба. Избухва лют скандал, хората се будят и тръгват да се карат на Сена, че е вдигнал толкова много шум. Аертон е разочарован до дъното на душата си. Макар и по-късно да прави опити за реванш, леките му закачки почти винаги се обръщали обратно към него с доста по-голяма сила.
Типичен пример е една история в Мексико. За да свикнат с разредения въздух на голямата надморска височина, пилотите обикновено пристигат там седмица по-рано. Така че време за внимателна и подробна подготовка има достатъчно. Била избрана подходяща риба и силно миришещо сирене. Бергер ги държал почти цял ден на слънце, от което вонята станала ужасна. Всичко това било сложено под леглото на Сена, но няколко парченца били разпределени и във вентилационната шахта. Разбира се, сиренето под леглото било открито бързо и изхвърлено, а оставащата миризма била сметната за остатъчно явление, което ще изветрее бързо. Но вонята продължавала да се чувства така, както и преди. На хората им прилошавало даже и в коридора от нея. Хотелът обаче бил препълнен и Сена не можел да си смени стаята. Освен това “някой” му подшушнал, че Мексико е страната на черната магия, и той като бразилец решил за всеки случай да не отваря прозорците си през нощта.
Доста време след това бил обиден на майтапчиите, но скоро свикнал на такова отношение от колегите си.
Друг велик номер Герхард му погажда в Австралия.
Една от вечерите Сена открива, че стаята му е пълна с жаби. Те били навсякъде – в кревата, във всяко шкафче, във всеки джоб.
“Ти си пълен идиот – му казал на сутринта. – Цяла нощ не съм спал, за да изхвърля всички жаби навън.”
“Интересно, а къде ли се е напъхала змията”, му отвърнал Бергер. Следващите две нощи бразилецът отново останал буден.
Най-потресаващо впечатление обаче му прави номерът с куфарчето и хеликоптера, който става по времето, когато двамата са съотборници в Макларън. Обикновено за Монца те живеели във вила Д’Есте и летели до пистата с хеликоптер. В този ден Сена и Рон Денис били заедно няколко часа и с голям труд съставили новия договор на бразилеца. След подписването му Аертон го прибрал в своето куфарче, с което много се гордеел и което всички знаели, че струва 8000 долара. В рекламата по една американска телевизия върху него стъпвал слон.
Хеликоптерът се управлявал от Сена, а освен Бергер на борда били Рон Денис и жена му Лиза. Когато започнали да захождат за кацане в Монца, Герхард отворил вратата и изхвърлил през нея куфарчето. Сена не забелязал случилото се, но присъстващите в кабината останали като гръмнати, загубили и дар слово. Куфарчето паднало на земята от 150 метра и вдигнало малко облаче прах.
Помощникът на площадката за кацане, облечен в оранжев гащеризон, вероятно решил, че от хеликоптера се е откъснала някаква част, и хукнал към мястото на падане. В това време те кацнали и Сена започнал да търси куфарчето си. В един момент започнал да се смее като човек, на когото са скрили някаква вещ, започнал даже да обикаля около хеликоптера, а семейство Денис били като умрели. В един момент Сена чул виковете на човека в оранжево, обърнал се и го видял да тича с куфарчето в ръка. Внезапно осъзнал, че това е точно неговото. Започнал да гледа втренчено в него, във въздуха и към Герхард, който обаче стоял невъзмутим. Без още да може да съобрази какво точно се е случило, Аертон установил, че скъпоценната му вещ е цяла, а виновникът за случката решил, че номерът не е успял. Когато обаче отворили капака, установили, че всички писалки в него се взривили от удара и вътре всичко било в мастило. Така че все пак случаят можело да се смята за успешен…
Макар че на Сена му било мъчно за тези 8000 долара, тъй като куфарчето било напълно неизползваемо, той обичал Бергер. Даже в известно отношение шегата му харесала, защото как изобщо някой може да е толкова побъркан, че да изхвърли от хеликоптер куфарче на Аертон Сена.
Друг от колегите на Бергер, който напълно се вписвал в лудориите му, бил Кеке Розберг. По принцип Герхард винаги си мислел, че прекалено добрият пилот не става за компания. Така че финландецът идеално пасвал на представите му. Независимо че бил по-възрастен и от Ники Лауда, Кеке бил доста по-непосредствен от него. Първите контакти между двамата са многообещаващи, тъй като Розберг бил напълно готов да го следва до края на глупостите му, там, където на всички останали им идвало доста нанагорно. Веднъж двамата пристигат на Льо Кастеле и се наложило да спрат пред портата. В този момент Бергер ударил с колата си тази на Кеке отзад, просто защото бил решил, че трябва да направи точно това. Но финландецът излязал спокойно от автомобила си, качил се върху предния капак на BMW-то на Герхард, след това на покрива, спрял за малко върху него, проверил с два-три подскока здравината му, спуснал се отзад по багажника и без да бърза, се прибрал в своята кола.
С подобни “любовни” изпълнения Кеке Розберг печели сърцето на Бергер завинаги. От всички пилоти в F1 от началото на 80-те той единствен приличал на тиролец. Австриецът оценява качествата му не по резултатите, а по шоуто, мъжеството и по това с какъв хъс се хвърля в битката.
Такъв бе Герхард Бергер. А като пилот? Със сигурност може да се твърди, че бе един от най-добрите след Сена, Прост и Менсъл.
Пилот, който можеше да спечели и повече от десет Гран при, не една шампионска титла. Ако наистина го поискаше. Ако заради това не трябваше да се отказва от собственото си аз, от навиците си и желанието при всякакви обстоятелства преди всичко да бъде един готин млад човек.
