Публиката скача на крака, за да го приветства и аплодисментите след всеки скок са оглушителни – зрителите просто обожават Петер Пилат, защото 22-годишният чех ги накара отново да повярват, че във въздуха определено е по-забавно, отколкото на земята. Той го е открил сам за себе си още като 10-годишно момче, когато за първи път се опитва да скочи от рампа. 12 години по-късно Петер кара хората по трибуните да затаяват дъх, убедени, че човек може да полети дори без крила.
На Петер буквално му е предопределено да стане мотоциклетен състезател – той се качва на мотор на три години. Смее се, че не помни това си конкретно действие, но родителите му толкова често са го повтаряли, че има чувството за ясен спомен!
– Има причина защо започнах толкова рано. Баща ми беше мотокрос състезател, караше и ендуро. Мечтал е да вървя по неговите стъпки, но всъщност от първия момент, когато се качих на мотора и първо започнах да обикалям с него из градината ни, се почувствах невероятно – засмива се пилотът, когато се връща към детството си. – Тогава не съм бил и кой знае колко бърз – скоростта се качваше с напредването на годините, а майка ми все повече се плашеше! Но родителите ми винаги са ме подкрепяли и аз го оценявам страшно много, защото не можеш да се справиш на толкова високо ниво без родителите си. А аз за първи път опитах да скоча от рампа, когато бях на 10, но всъщност окончателно се прехвърлих към фристайла (свободния стил – б.а.) на 14.
Съседът на семейството на Пилат – Петер Кучта – също се занимава със спорт и дава назаем на хлапето рампата си. Тогава идва споменатият опит за скок на 10 години. А малко след това, на възраст, когато момчетата обикновено се мотаят в свободното си време и се задяват с момичета, Петер решава каква ще е посоката на живота му:
– На 14 избрах пътя си в спорта, тъй като до тогава тренирах и в двете категории. Не е възможно обаче да си на върха и в мотокроса, и в свободния стил. На тази възраст всъщност направих първия си бекфлип с мотоциклета. Бях най-младият пилот, успял да го стори и съответно влязох в книгата на рекордите Гинес. Тогава реших да стана професионален състезател.
Този бекфлип явно е решаващ за пътя на Пилник, както го наричат близките му и той дава всичко от себе си, за да доказва всеки ден колко безкрайно сериозно приема работата си. Вярно, че понякога чува: „Това, което вършиш, е пълна лудост!”, а за части от секундата публиката изтръпва дали ще се приземи както трябва след поредния въздушен трик, но затова и любовта към спорта е толкова силна.
– Спортът наистина е животът ми, означава почти всичко за мен. В случая обаче не става дума единствено за каране, тъй като това си е на практика професия за мен – обяснява пилотът. – Освен състезанията непрекъснато имам други задачи – работа с медиите, тренировки, всеки ден върша нещо, свързано с фристайл мотокроса. Мечтал съм да съм на върха и сега всъщност хобито ми се превърна в работа. Но програмата определено е напрегната. През 2013 г. имахме повече от 20 събития, като това в София (Night of the Jumps) е последното. 16 от тях бяха състезания, а останалите – демонстрации и шоу програми. В надпреварите искам да спечеля, да победя всички останали. Старая се да направя всичко максимално добре. В свободния стил обаче можеш са правиш доста неща, комбинации и т.н. във въздуха – нещо, което допада на хората и те го обичат. Освен това ако си приветлив и като цяло добър човек, то това помага. Аз поне предпочитам да се усмихна, а не да се цупя. Понякога има инциденти, катастрофи, те ти развалят настроението. Но като излезеш на арената и видиш всички тези хора по трибуните, се чувстваш значително по-добре – съзнанието се прочиства и продължаваш напред.
Истински въздушен гладиатор, чийто битки обаче понякога имат сериозни последствия. Моторспортът, независимо на колко колела е, е опасен – това го знаят и малките деца. Понякога обаче се забравя, докато не се случи нещо… Точно както и с Петер, но той е категоричен, че инцидентите никога не са го спирали, нито пък са го карали да мисли за отказване от обичания спорт:
– Ако вършиш нещо колкото се може по-добре и наистина ти харесва, инцидентите нямат чак такова значение. През 2004-та се ударих наистина лошо – всъщност изпаднах в кома. Като се събудих, попитах баща ми как е мама, а следващото нещо беше: „А какво стана с мотора ми?! С екипа?” Катастрофирах с любимия си екип, но и за секунда не ми е минавало през главата да се откажа или нещо такова. Да, опасно е, всички сме наясно с това, включително и аз. Знам, че мога да се ударя зле, но това не ме спира. По-трудно е да преживееш периода, през който не се състезаваш. След инцидент обикновено не караш доста време, не тренираш и после трябва да полагаш повече усилия. Но никога не съм чувствал страх. Миналата година например паднах наистина лошо в Калифорния, имах някъде към 18 счупвания, преминах две операции, беше ужасно и страшно болезнено, но нямах търпение да се върна на арената.
Подобна отдаденост се разбира от хората, защото няма как да не усетиш непоколебимостта на пилота пред себе си – те затова и го обичат толкова и всеки трик е повод за победоносни възгласи и оглушителни аплодисменти. Младежът с лекота печели симпатиите на публиката и си струва да видиш безкрайно зареждащия ентусиазъм на феновете му.
Е, в София Петер остана четвърти в класирането на надпреварата. Състезанието бе и последен кръг от световния шампионат по фристайл мотокрос – в него пък чехът е пети. Уважението му към съперниците е огромно: още преди старта бе категоричен, че от дузина пилоти поне 7 могат да спечелят титлата в сериите. Разликите в точките бяха минимални, нивото – много изравнено и той трябваше едновременно да атакува позициите в класирането пред себе си, както и да се пази от момчетата зад него. Надяваше се да е на подиума. Не се получи, но причината я посочи сам Пилат:
– Съперниците ми наистина са невероятни.
Иначе Петер е като всеки 22-годишен младеж: обича семейството и приятелите си, гледа много спорт (но признава, че не е особено голям фен на футбола) и всъщност не мисли твърде напред в бъдещето:
– Нямам кой знае какво време (за допълнителни занимания) и съответно съм повече запалянко, отколкото да съм мислил за някаква друг дисциплина. Проверявам резултатите на Формула 1, МотоGP, Дакар, но наистина няма кога да се занимавам с допълнителни неща. Още съм доста млад и се надявам да продължа да се състезавам в свободния стил поне до след 30, докато стана на 33 или нещо такова. В момента не съм сигурен. Но когато почувствам, че не съм сред най-добрите, ще си потърся друго занимание. Може да организирам нещо като академия за таланти например. Може да отида да карам в Дакар или да реша да стана адвокат. Малко съм мързелив и засега прескачам университета. Освен това не е лесно едновременно да уча и да се състезавам – голямо обикаляне е, ако в петък имаш изпит, а в събота и неделя трябва да се състезаваш, при това в страни по цял свят.
Петер е толкова млад, че целият живот му предстои, въпреки че е преживял толкова, колкото други хора не изживяват през цялото си битие. Но докато дойде време да мисли какво да прави по-нататък, още дълги години ще продължи да вдига публиката на крака, защото във въздуха просто е по-забавно!