Джо Рамирес е една от онези личности във Формула 1 днес, към които изпитвам огромно уважение и симпатия. В Уест Макларън Мерцедес го обожават, наричат го просто „Джо”. Всички се гордеят с него, защото съвсем не са много хората, които са прекарали 30 години от живота си по пистите на света и то на най-високото ниво. А той продължава да бъде там, като технически мениджър и шеф на цялата практическа организация на екипа.
Този топъл латиноамериканец сгрява атмосферата в топ тима на перфекциониста Рон Денис, без това външно да личи. Рамирес избягва да дава интервюта, не обича да е в центъра на вниманието. Не че не е прям и отзивчив за конкретни неща от уикенда, но не обича интервютата. Измъква се с думите, че пилотите, Денис и Хауг са хората за медиите. Аз обаче искам да говоря точно с него и не само защото Мика и Денис „застанаха” пред Club F1 през март, а просто защото има „неща”, с които може да се говори само с „Джо”.
Говорил съм няколко пъти с Рамирес за някои конкретни неща преди състезание, но не и така, както ми се иска отдавна.
Симпатичната исландка Кетрин от пресслужбата на Уест Макларън миходатайства” по време на френската Гран при и Рамирес се съгласява да сипоговорим”, ноне като интервю”. В събота обачесчупените” мотори на Култард му създават много главоболия и срещата ни не можа да се осъществи. В неделя и дума не може да става за разговор по нещата от живота преди състезание, в което Ферари са толкова близо. Вечерта се празнуваше победата на Дейвид. Уговорката ни остава за Австрия. Тамедно рамо” ми дава и Стив Райт, който е колега на Кетрин и „мой човек” от години, а на А1 се бе върнал от отпуска в Гърция.
В петък се виждаме с Рамирес за малко и се разбираме, че ще се срещнем с събота след обяд. Мексиканецът наистина не обича сковаността на интервютата в така наречените хоспиталити – миниресторантите до камионите и заставаме просто до една колона на гърба на боксовете.
Разговорът ни започва с проблемите на Макларън от последните състезания. Искам да ми обясни какви точно са проблемите с бензиновите помпи, които измъчиха Култард във Франция и Мика в Австрия, преди да спечелят.
Имаме много проблеми с цялата система на захранване – започва Рамирес. – Лошото е, че когато имаме нещо в нея, се налага да се сменя целият двигател и това ни отнема страшно много време. Загубихме и доста помпи, но самата система е много сложна и проследяването на пътя, изследването на проблемите е трудно.
Така разговорът ни тръгва към стабилността на автомобилите, която е решаващ фактор този сезон при толкова изравнените сили с Ферари.
Сезонът е много тежък – обобщава събеседникът ми с лека гримаса. – Състезанията са на всеки две седмици. Ту си в Канада, ту в Монако, ту в Белгия. Работи се срещу часовника. Тестваме всяка седмица по 4 дни след Гран при. Така в една седмица има тестове преди следващата Гран при. И ако екипът е голям като нашия и има двама пилоти, за които работи, е още по-тежко. Защото ние трябва да работим много и за двамата. Да им дадем най-доброто, за да могат и двамата да са на върха. Това изисква страшно много работа, а в началото ние имахме доста проблеми – с клапаните в Австралия, с мотора на Мика в Бразилия, със скоростите на Дейвид в Бразилия и Италия, после Дейвид сбърка в Канада. Сезонът започна с много разочарования, а Ферари са много, много напреднали в сравнение с предишните години. При това Барикело става все по-добър и по-добър с всяко изминало състезание и затова логично имаха малко предимство в началото, но аз съм убеден, че ако ние подобрим още стабилността си, в следващите състезания ще излезем отново напред.
Навлизаме в детайлите на борбата с Ферари и го питам в какво Макларън е още по-добър и къде италианците са напред.
Не може да се каже, че разликите са в някакви конкретни сфера – отговаря Джо. – Има писти, на които ние имаме предимство и други, на които те са по-добри. Те имаха аванс във Франция, ние тук. Ще имаме предимство и на Хокенхайм. Те може би бяха малко по-бързи в Канада и ще бъдат може би по-добри от нас в Унгария, но ще видим. От тези тестове, които толкова много правим, имаме представа кой къде е.
После разговорът ни тръгва към самата работа в тима на Уест Макларън Мерцедес и напрежението, съпътстващо един екип, който години наред е на най-високото ниво. Джо обяснява, че хората са свикнали с това и не го чувстват така, както изглежда отстрани. Според него Макларън е голям тим от хора, всеки от които си знае мястото и върши своята работа.
А как се чувстват хората и лесно ли се работи с Рон Денис, питам аз.
Рон е изключително невъзприемчив към загубите. Той чудесно знае какво иска и как да го постигне. Той ужасно много се страхува от това някой да не се почувства дори и за миг губещ, да не се превърне в губещ. Той самия е много лош губещ. Той не обича никак да губи. Обича всичко да е перфектно, хората да работят здраво и да се чувстват победители, а всичко да е перфектно и подготвено предварително. Всичко трябва да е изпипано. Той има чудесна представа от онова, което се случва и ще се случи във Формула 1, накъде върви тя и подготвя нещата от рано. Това ни е помагало много в миналото. Той създава впечатление на много студен, не се усмихва и той наистина е такъв, но може би такъв и трябва да бъде на позицията, която заема. Друго е, когато говорите с него, когато работите с него. Затова и в Макларън почти не стават промени. Персоналът не се променя. Толкова години лицата са си същите, атмосферата за работа е добра и всички заедно преследваме една цел заедно с него, следвайки го.
Прекъсвам Джо, за да го попитам от колко години е с Рон и така, полека лека, започваме да се връщаме назад в годините.
В Макларън постъпих на работа на Коледа през 1983 г., значи вече сме 17 години заедно – пресмята Рамирес, преди да се върне още по-назад във времето и да започнем да си говорим заонази” Формула – от преди години.
Джо е роден в Мексико преди 48 години и когато навършва 19 от тях, пристига в Европа като механик на сънародника си Рикардо Родригес, който кара във Ферари. В Маранело гледат на Джо отначало като на момче за всичко – мие колите, носи сандвичи. По онова време е истинско кощунство, че има чужденец в Скудерията. Питам Джо какво си спомня най-ярко от първото си състезание във Формула 1 и той някак се отпуска:
О, беше велико. Беше в Монако през 1962 г. Всичко бе ново за мен, публиката, мантинелите и най-вече – аз карах колата на Рикардо до пистата. Можеш ли да си представиш – тогава от хотела или мястото, където сме базирани, колите се караха на собствен ход – пита ме с хитра усмихва Джо, после оглежда всичко около нас и казва: – А виж сега какво е.
Докато стигне до това сега и той, и Формулата изминават дълъг път. 1962 г. е добра за Родригес, а в Гудууд тежко се контузва и спира кариерата си Стърлинг Мос. Роб Уокър кани мексиканеца в своя екип с коли Лотус и Рикардо приема. Така в началото на 1963 г. Рикардо и Джо, който трябва да се грижи за колата му, се отзовават в Англия.
В края на сезона обаче Рикардо Родригес загива на тренировките в Мексико. Джо не е имал пари да си плати билета до родината (тогава е било така) и остава блокиран в Италия, където е било последното европейско състезание преди това.
През следващите месеци Джо намира работа в малкия милански тим Монтовани от Формула 3. След това постъпва на работа в Мазерати. Това става с помощта на митичния Хуан Мануел Фанджо, с когото се е запознал година по-рано. Аржентинецът се застъпва за него в бившия си екип. С Мазерати Рамирес пътува за състезанията за издръжливост из Европа. Шеф му е Джан-Паоло Далара, който обаче напуска Мазерати в края на сезона, за да работи с Ламборгини. Джо отива с него, но нещата не потръгват и Рамирес се връща в Англия след края на сезона. Има контакти с Лотус и други отбори, но в края на краищата попада в спортния тим на Форд, който подготвя за легендарния Льо Ман още по-легендарния победител Форд GT40.
Мексиканецът работи във Форд през следващите две години. Там се запознава с един от хората, с които остава свързан за дълги години – американският пилот Дан Гърни.
Гърни създава своят тим Игъл през 1966 г. и първо с мотори Клаймакс, после с прочутите V12 Уеслейк печели на Спа през 1967 г. и остава в историята като едно от ярките, но краткотрайни явления през 60-те. Рамирес работи в Игъл от самото създаване на екипа.
Спомням си, когато за първи път във Формула 1 се появихме с Дан с първия моторхоум – продължава Рамирес. – Беше невероятно! Един блестящ американски камион с пълно оборудване се появи сред ремаркетата и полуоткритите шасита наоколо. Наистина беше невероятно! – сияе мексиканецът, но отново се връщаме в настоящето, защото го карам да сравни Формулата от онези години и днес.
Тогава тя беше много повече спорт – твърди Рамирес.- По-малко хора с по-малко средства се състезаваха помежду си. И сега е спорт, състезанието е същото, но цялата тази техника, огромните пари и интереси на световните компании издигат нещата на друго ниво. Много по-тежко е, много по-оспорвано е, но всичко се промени, светът се промени. И ако ти не можеш да се променяш със същата скорост, просто трябва да си потърсиш друга работа…
Връзката между минало и настояще остава основа на по-нататъшния ни разговор. Въпросите, които искам да засегнем са точно в такъв план.
След работата си с Дан Гърни в Европа и САЩ, Джо се връща в Англия през 1972 г. Той е шеф механик на Франсоа Север – съотборникът на Джеки Стюарт, в дрийм тима на Кен Тирел. След смъртта на Франсоа, който изпуска един завой на Уоткинс Глен през 1973 г., Джо остава в Тирел само още един сезон, преди да се присъедини към първият латиноамерикански тим във Формула 1 – Копършугар на братя Фитипалди. Рамирес се разбира добре с големия брат Уилсън, но несмила” със звездата Емерсон. Следват нови сезони в Шедоу, с АТS и Густав Брунер в Германия, с Теодор и Теди Юп.
Накрая Денис го убеждава да стане главен механик на Макларън. Там идва славата с успехите на Ники Лауда и Ален Прост, на Аертон Сена, на Мика Хакинен и Дейвид Култард. Моля Джо да се опита да сравни и тези ярки звезди от различните епохи и той ми отговаря така:
Знаеш ли, навремето Ален Прост нямаше собствен мениджър. Представяш ли си – дори Ален Прост! Сена имаше – един физиотерапевт и един мениджър. Сега зад тези момчета има цели щабове, техниката е съвсем друга, решенията се взимат по друг начин. Навремето много повече неща зависеха от пилотите, имаше малко инженери, по-малко механици. Имам една снимка на екипа от Тирел. Целият ни персонал, строен зад колата, едва покрива дължината на една кола. Сега, когато се събираме за обща снимка, трябва да ни снимат със специален апарат, за да ни хванат.
А защо Сена и Прост до такава степен не се разбираха, питам директно и после го карам да ги сравни като пилоти и хора.
Защото всеки от тях искаше да е №1. В това отношение те много си приличаха. Когато Аертон дойде при нас през 1988 г. Ален беше безспорният №1, но Сена учеше много бързо. Той буквално попиваше от Прост – настройки, спойлери, работеше много и скоро стана много бърз. Като пилоти те бяха различни именно в това отношение – Ален работеше много повече и по-точно по настройките, по подготовката на един автомобил, но когато този автомобил станеше готов, никой не можеше да бъде толкова бърз, колкото Аертон, това беше разликата.
Като хора – Ален беше много по-широко отворен, по-нормален човек, докато Аертон (слага изправени двете си длани до слепоочията) се интересуваше единствено и само от колата, от гумите, от това да е по-бърз.
Според Рамирес ситуацията в тима на Уест Макларън Мерцедес не може да се сравнява с годините на Прост и Сена, защото сегашните асове са многопо-различни” и като хора, и като зависимост.
Сега просто нещата са различни и те се разбират нормално, макар че са конкуренти.
В това отношение може би никога няма да има друг тим, като този на Тирел от началото на 70-те – казва мексиканецът. – Тогава Франсоа, който между другото бе невероятен пилот, бе решил да се учи и се учеше от Джеки, уважаваше го безкрайно и дори когато можеше да спечели, оставяше Стюарт да победи. Бяха невероятни приятели и съм сигурен, че Франсоа щеше да го наследи, но знаеш как загина и как всичко свърши.
Така малко тъжно свършва и нашият разговор. Динис съобщава нещо на Джо по радиостанцията. Приближаваме се към камиона на Уест и когато Стив пита Джо какво толкова сме си говорили, той му отговаря:
– За секс, разбира се! За момичетата на Джордан
