Жан-Пиер Белтоаз е част от една изключителна епоха във Формула 1. Французинът, който си отиде от този свят на 77 години, има една победа в Гран при кариерата си – Гран при на Монако през 1972 г., но тя е наистина изключителна. За нея ви разказахме в брой 23 на списание ClubF1 през 2001 г. и сега се връщаме към този материал, публикуван със заглавие „Триумфът на „Жабата””.
Дъждът барабанеше по каската му, докато се качваше в колата си. Той провери дали предпазните колани са затегнати добре. Отпусна съединителя и тръгна в загряващата обиколка. Пистата бе наводнена. Приличаше на река. Какво се бе случило с прочутото слънце на Ривиерата?
Задачата в този момент бе само да се държи колата в правилната посока – напред, при всякаква скорост.
Това обаче не бе лесно за французина, пък и за всички в този ден – 14 май 1972 г. Лявата ръка на пилота не бе съвсем мобилна – последица от катастрофа отпреди 8 години (през 1964 г.) в Реймс, след която той бе 8 дни в кома. Впоследствие нагоди стила си на каране към този недостатък. И кара толкова странно, че на конструктора на колата му – Тони Саутгейт – се наложи да измисли разширение отстрани в монокока, за да му осигури място за движение на ръката. Новият модел Р180 бе съобразен с това, но колата бе твърде бавна по време на тестовете и затова BRM решиха в това състезание – Монако – да използват „старото” Р160. Този болид бе бърз, но не винаги. А и се оказа, че е издръжлив, но само в състезания, които не важат за световния шампионат. Сезон 1972 г. бе започнал разочароващо, но все пак по-добре от 1971 г.
В тази обстановка се случи нещо, което светът на Формула 1 помни и до днес – пилотът Жан-Пиер Белтоаз и BRM спечелиха в Монако. Спечелиха, и то не как да е, а славно. Това остана последната победа на легендарния британски тим. Бе първият и последен успех на един пилот, който остана любимец на Франция завинаги.
Жан-Пиер Белтоаз, когото наричаха „Жабата”, бе пилот в Гран при от 1965 г. Караше Матра почти през цялата си кариера – 6 години до края на 1971 г. В края на сезона премина в BRM.
Французинът обясни след години, че си е тръгнал от Матра заради Крис Еймън, който получил статут на първи пилот.
BRM бяха голям отбор в началото на 60-те години, с титли и победи, но в началото на 70-те изпаднаха в криза и не можеха да си осигурят суперзвезди като Гръм Хил и Джеки Стюарт, с които разполагаха преди.
– Луис Стенли дойде при мен посред нощ и ме попита дали искам да стана световен шампион. Всъщност подписах с него и BRM, не за да стана шампион, а с надежда един ден да се върна в Матра – призна Белтоаз по-късно.
Самият Стенли също разказва за запознанството си с Белтоаз:
– Връзката ни с Жан-Пиер започна, когато той бе обвинен в Аржентина за смъртта на друг пилот – Игнацио Джунти. Съжалявам, че трябва да го кажа, но тогава Асоциацията на пилотите не му помогна много. Той не само загуби лиценза си, но бе обвинен в убийство. Предложих му да го защитя и да стана негов гарант. Беше доста неприятно. Заради това обаче той бе невероятно лоялен към нас. Станахме много близки и аз наистина му се възхищавах.
Връзката, която Белтоаз има с шефа на екипа, наистина е много силна, защото Луис вече е минало през кошмарното преживяване да загубиш нелепо пилот година преди това през 1971 г. Първо Педро Родригес загива при доста глупаво състезание извън шампионата през юли. После, през октомври, невероятният съотборник на мексиканеца Джо Сиферт е фатално ранен при инцидент на Брандс Хеч.
След всичко това начинът, по който хората като мениджъра Тим Парнел, шеф механика Алън Чалис и Саутгейт бяха посрещнали Жан-Пиер, му даваше вяра във възможностите му. Караха го да се чувства наистина добре дошъл.
Парнел също е с чудесни впечатления от Белтоаз:
– Когато загубихме Джо, повечето от топ пилотите вече бяха ангажирани за следващия сезон. Но винаги съм смятал, че Жан-Пиер даваше на отбора ни 100% – беше истински състезател, безспорно бе, че не се отказваше до края. Притежаваше невероятен дух и бе изключителен на дъжд.
И Саутгейт е съгласен с колегата си:
– Белтоаз бе най-добрият пилот, който имахме пред 1972 г. Питър Гетин проблясваше от време на време, както и Хаудън Генли, но Белтоаз винаги бе на ниво, въпреки че не бе толкова добър, колкото Родригес. На 35 години Жан-Пиер все още работеше много упорито.
Монако беше четвъртата Гран при за сезон 1972 г. Дотогава Белтоаз бе придобил самочувствие и сам заявяваше, че не се страхува от никого, освен от онези два невероятни тандема „човек-кола”, които имаше тогава – Фитипалди-Лотус и Стюарт-Тирел.
В петъчната квалификация, която се провеждаше тогава, бе сухо и французинът записа 4-то време.
– Исках да покажа на Лагардер (шефа на Матра – б.р.), че може би е трябвало да удари по масата и да ме запази в отбора си – разказа Белтоаз. – В онази епоха телеметрия не съществуваше. Гледах хронометрите на другите и за да разбера дали губя или печеля време, се размотавах, за да потегля след съперниците. Непрекъснато се шпионирахме и контрашпионирахме, но винаги в приятелски дух-
Четвъртото му място съвсем не бе щастлива случайност, защото, когато погледнеше в огледалата си, французинът можеше да види и съотборника си Гетин. Коите на BRM явно бяха добри в Монако, макар да се очакваше, че ще са тежки с големите си 12-цилиндрови мотори срещу осмаците на Форд, с които бяха Фитипалди, Стюарт и другите. Гетин по принцип не се притесняваше особено, още по-малко в Монте Карло, където вече имаше опит.
В събота тренировките бяха вече на мокро. Жан-Пиер завъртя само три тура, колкото да е сигурен в колата си. До този момент бе направил всички необходими според него реглажи и настройки. Накара инженерите си да махнат изцяло задната стабилизираща щанга. Екипът му се опита да го разубеди, но той бе непреклонен. Освен това поиска да му увеличат възможностите за завиване, за да може при нужда да контрира максимално с волана. Последното желание бе колелата да се изнесат настрани, така че да не се закачат в кокпита при максимално завъртане на волана.
– Вечерта, отивайки към хотел „Ермитаж”, срещнах Стърлинг Мос. Поздравих го дискретно, а той ме спря и каза: „Видях те на виража при Казиното, беше най-добрият”. Това затвърди решенията ми за колата. Казаха ми, че може би моят час е дошъл! А аз по принцип винаги бях оптимист – за всяко състезания, винаги смятах, че ще спечеля!
Белтоаз не страдаше от липса на самочувствие. Само допреди две години в Матра той бе имал за съотборник Джеки Стюарт и бе установил, че всички суперлативи за шотландеца са чиста истина. Просто Джеки бе истински гений и Белтоаз напълно се съгласяваше, но знаеше колко близо до него може да бъде самият той.
Къде обаче бе Стюарт в деня на Гран при на Монако с Тирел-а си? Две редици зад Жан-Пиер, ето къде. Единствено Емерсон Фитипалди с Лотус 72 (тогава най-добрата кола във Формула 1) и двете Ферари-та – на Джаки Икс и Клей Регацони – бяха пред Жан-Пиер.
Дъждът продължаваше да вали, когато болидите намалиха и се строиха за старт. Белтоаз вече бе има възможност да усети какво е да се състезаваш в тези ужасни условия по улиците на Княжеството.
Стартът бе даден.
– Както винаги, потеглих добре. В онзи ден бях сигурен, че мястото, откъдето тръгвам, е по-малко мръсно и хлъзгаво, и няма да е голям проблем да преодолея онези 8-10 метра, които ме деляха от първите.
Джаки Икс също тръгна много добре. Но Белтоаз се приближи до Ферари-то. Натисна спирачките и видя, че Икс тръгва да взима Сен Дево по конвенционалната линия. Което означава, че остава пролука. Леко кривване вдясно и Белтоаз го изпревари! Пусна колата така, че взе завоя много широко. И разбра, че Икс се е предал. Французинът стана пръв и трасето пред него бе чисто.
– Като тийм мениджър избрах да остана в питовете – в случай на някоя драма в първата обиколка. Така че всъщност аз така и не видях този старт – спомня си Парнел.
На следващата обиколка показаха на Жан-Пиер табела, от която той разбра, че най-близо до него е Регацони, следва Фитипалди. Да не би пък Икс да е катастрофирал? Пет тура по-късно обаче той видя съобщението, от което се страхуваше: „Икс”. Джаки отново бе втори, а Белтоаз не можеше в този момент да е по-бърз. Още в 7-ата обиколка влезе в трафик. На кого ли бе хрумнала „блестящата” идея да пусне 25 коли да стартират вместо обичайните за тогава в Монако 16?! Следобедът се очертаваше като доста дълъг. Тъй като бе пръв, Жан-Пиер имаше предимството на по-добра видимост. Когато обаче настигаше изостанали болиди, това предимство се губеше.
В 21-ата обиколка табелата показа на Белтоаз, че е на 20 секунди пред Икс. 7 тура по-късно обаче французинът настигна поредния автомобил. Съртис-ът на Тим Шенкен се носеше буквално по цялата писта, а пилотът така и не виждаше Белтоаз зад себе си. Когато предните колела на Жан-Пиер се изравниха с кокпита на Шенкен, пилотът на BRM бе убеден, че вече няма начин изостаналият да не го пусне. Тим обаче така и не го бе забелязал. Чу се тъп звук – двете коли се удариха, но Белтоаз успя да се промъкне, мислейки, че на следващата обиколка ще трябва да внимава повече на Мирабо.
В 35-ия тур пред него в дъжда изплува друга сянка – Лотус-ът на Фитипалди. Белтоаз реши, че трябва да внимава повече с изостаналите. Дъждът отново се бе усилил. Вярно, че губеше време за изпреварване, но пък зад него Икс имаше същите проблеми. Затова и нямаше смисъл да катастрофира глупаво. Въпреки всичко Белтоаз няколко пъти се стряска. Като например моментът, в който се оказа, че е стъпил на масло, разлято от болида на Майк Хейлууд и за секунди загуби контрол над колата. Парнел пък разказа, че Рони Петерсон отишъл при него след състезанието и му обясни как точно го е изпреварил Белтоаз.
– Разбрах, че ме изпреварва, когато носът на неговата кола се озова малко под задните ми колела и той направо ме повдигна – възкликнал Петерсон.
Междувременно Стюарт бе станал трети, а Регацони отпадна. Малко преди края Белтоаз започна да настига Джеки, като при това доста бързо топеше дистанцията. Чувството му хареса – не е никак лошо да изпреварваш с обиколка двукратен световен шампион.
Три четвърти от състезанието бяха минали. Карането на Белтоаз в дъжда бе невероятно. Но изведнъж двигателят му V12 започна да издава странни звуци. Внезапно всичко отново се върна в нормалните режими. Чудо ли стана? Може би, защото малко след това Жан-Пиер видя карирания флаг.
Белтоаз стана първият французин, спечелил в Монако след триумфа на Морис Трентинян през 1958 г. Саутгейт си спомни много по-късно приказките, че победата на Жан-Пиер била твърде лесна – дъжд, лоши условия, проблеми за съперниците. Французинът обаче бе изпреварил невероятно количество автомобили по време на надпреварата. Колата му също бе издържала.
– Онези V12 не бяха най-издръжливите на света – разказа Саутгейт. – Мисля, че имахме само 12 двигателя и на всеки един от тях блокът бе ремонтиран. Освен всичко останало, имаше проблем и със системата за маслото. Но това остана назад.
Всички проблеми бяха забравени на финала. Защото през онзи ден Жан-Пиер Белтоаз бе покорил света. Икс остана втори, на 38 секунди. Фитипалди бе трети – на една обиколка, Стюарт – четвърти, на две.
Когато взе от ръцете на принцеса Грейс купата си, Жан-Пиер си мислеше, че сънародникът му Франсоа Север се е чувствал по същия прекрасен начин миналата година на Уоткинс Глен. Погледна настрани, към Икс. Съперникът му може би бе направил хубаво състезание. Но допусна една кардинална грешка, която му струваше победата: отвори достатъчно място за един BRM в първата обиколка на Сен Дево.
