След Гран при на Малайзия през март Люис Хамилтън замина за Филипините. Като посланик на Unicef британецът засне филм за бездомните деца в Манила и околностите. Пилотът на Макларън се срещна с много от тях и тяхната съдба явно го е развълнувала. Сега той описва пред английския вестник Telegraph своите впечатления от филипинската столица.
„Във Филипините живеят 250 хил. бездомни деца, като 85 хил. са в Манила. Те са изключително застрашени и спят буквално по бурдюрите, върху парче картон вместо матрак и покрити с найлонови пликчета, за да се предпазват от дъжда“, шокиран е Хамилтън. „Ироничното е, че проблемът с бездомните се е получил заради покачването на стандарта в градовете. Хиляди хора са избягали от селата и мизерията там, за да търсят късмета си в Манила. Тъжната истина обаче бързо им става ясна. Работните места са малко и те са принудени да живеят в построени с подръчни средства колиби под мостовете, някои дори на гробищата.“
Хамилтън се среща с едно подобно семейство и децата му правят сериозно впечатление. Те са недохранени и често боледуват. За едно от децата той смята, че е на половин година, но истината се оказва различна.
„Прекарах доста време с децата на едно голямо семейство. Бях шокиран, когато ми казаха, че бебето е на 2 години. Аз знам, как изглежда нормално здраво двугодишно дете. Затова и бях толкова натоварен от появяването на Рико. Той е недохранен, слаб и много под теглото на подобно нормално дете.“
По-късно британецът среща друго 10-годишно дете, което провокира в него спомени за собственото му детство.
„Няколко пъти по време на престоя ми в Манила се сещах за моето собствено детство. Когато бях на 10 години вече имах 3 години картинг зад гърба си. Бях спечелил вече първата си титла и се бях срещнал с Рон Денис, който в последствие стана мой шеф. Никога не съм смятал, че успехите ми са гарантирани. Децата на улицата в Манила ми напомниха обаче, че аз трябва да съм много доволен от живота си. Имах щастливо детство, изпълнено с любов семейство, което ми позволи да следвам мечтите си. тези деца обаче нямат подобен шанс.
Те не са никак притеснителни. Едно момиченце ме попита: „Как се казваш?“. След като и отговорих тя започна да ми казва: „Люис, Люис, Люис!“ Хвана ръката ми и си я сложи на челото. Казаха ми, че това е местна традиция, показваща респект. Всяко дете после правеше същото. Свикнах бързо с това и ми бе приятно.“
Пътуването приключва, но Хамилтън си спомня непрекъснато за него.
