Надпревара, която е бижуто на календара, пълна с очарование и блясък, кулминация по отношение на трудността в управлението на болида – това е Монте Карло.
Това е събитието, което всички очакват. Близостта на публиката и на природата правят трасето уникално. Винаги могат да бъдат видени много звезди, фантастични автомобили и яхти и може да се каже, че винаги се усеща миризмата и на пари.
Историята на княжеството определено е любопитна. На 8 януари 1297 г. Франсоа Грималди, италиански пират, който грабил във водите около сегашната Ривиера, се преоблякъл като монах и влязъл в крепостта Монако. След това отворил портите на красивата крепост, разположена живописно на една скала, и поканил своите другари-разбойници, с чиято помощ изгонил представителите на фамилията от Генуа, която до тогава управлявала. Благодарение на няколко исторически инцидента от тогава Монако е самостоятелна административна единица.
Монако всъщност включва три селища – Монако, разположено на скалата, Монте Карло, разположено на скалата отсреща, и Ла Кондамин, което е малко пристанище между двете скали.
Имиджът на Монако винаги е бил бляскав, но един аспект, който засилва сиянието на малкото княжество, е Формула 1.
Още от 1929 г., когато се провежда първата Гран при на Монако, състезанието се състои по улиците на Монте Карло. Пистата винаги е била бавна, но и такава, която изисква много от пилота и от автомобила. Истинско предизвикателство са близките бариери и бордюрите, заради които и най-малката грешка се наказва сурово.
Първото състезание е спечелено от странен пилот с англо-френски произход, който кара собствено Бугати Тайп 35Б, боядисано в типичното за британските състезатели тогава зелено.
Тук се провежда през 1933 една от най-епичните битки между Тацио Нуволари и Акиле Варци.
Един от най-култовите пилоти Луи Широн (на него е кръстен и модел Бугати) печели много състезания тук. През 1955 г., на 55 години и 276 дни, той кара за последно на пистата в Монако, като се класира шести. С това състезание той става и най-възрастният пилот, стартирал във Формула 1.
Интересно е, че двама пилоти досега ( Алберто Аскари през 1955 и Пол Хокинс през 1965 г.) завършват състезанието си в пристанището. За щастие, никой от тях не е бил сериозно наранен. Има и трети път, когато някой завършва така, но това е във филма „Гран при” от 1966 г., където такава съдба сполетява по сценарий и актьора.
По време на Втората световна война състезанията се преустановяват. Все пак на 5 август 1945 г., 9 дни преди японците да се предадат, американските джипове профучават по улиците на града, напомняйки за отминалите времена.
Безспорно това е пистата, на която е по-важно представянето на самия пилот. Аертон Сена печели 6 пъти между 1987 и 1993 г. Греъм Хил е известен и с прозвището „Мистър Монако” (5 успеха през 60-те години на миналия век). Ален Прост има 4 триумфа в Княжеството, а Стърлинг Мос и Джеки Стюарт – по 3. Михаел Шумахер взима своята пета Гран при на Монако през 2001 г., но от тогава Скудерията не е печелила в княжеството.
През 1996 г. Оливие Панис със своя Лижие-Муген Хонда печели запомняща се победа, прогресирайки по време на състезанието от средата на колоната на мокро трасе. Освен това тогава официално класиране в надпреварата са 7 автомобила, но не всички от тях реално пресичат финала.
В историята на пистата има и негативни моменти. През 1967 г. Лоренцо Бандини се завърта на шикана, колата се запалва и той загива в нея. През 1994 г. Карл Вендлингер също се удря, като резултатът е няколкоседмична кома и край на кариерата му във Формула 1.
През 2006 . пък в квалификацията Михаел Шумахер спря при завоя Раскас, което попречи на други пилоти да завършат последните си бързи обиколки. До този момент най-доброто време принадлежеше на германеца. Вследствие на това на седемкратния световен шампион му се наложи да стартира от последна редица.
Досега Гран при на Монако бе единственото изцяло улично трасе, но от тази година такива ще бъдат и състезанията във Валенсия и Сингапур.
