От Светлана Симеонова,
Марио Андрети:
“Винаги съм чувствал,
че съм на тази земя,
за да се състезавам”
Има хора, които са превърнали имената си в синоним на решителност, непоколебимост, нестихваща жажда за борба. В света на автомобилизма може би най-близо до всичко това е само един единствен пилот, само една легенда – Марио Андрети.
Американец по паспорт, италианец по произход, всъщност Андрети е преди всичко пилот – пилот до мозъка на костите си, пилот за който се говореше непрекъснато през всичките 36 дълги години, в които се състезаваше, пилот за когото се говори с преклонение и днес, почти 10 лета след като най-после спря.
В сърцето си Андрети винаги е знаел какъв иска да бъде и винаги е постигал дори повече от това което иска. Днес вече побелял, митичният пилот на четири десетилетия обича да казва:
– Желанието е ключът към мотивацията, но решимостта и безмилостното отдаване на преследването на целите – отдаване до постигането на съвършенство – е онова, което ти позволява наистина да постигнеш искания успех, без колебание.
Марио следва твърдо и неотстъпно това свое верую през целия си живот. Той е убеден, че “ако просто чакаш нещата да се случват, единственото, което наистина ще стане е да остарееш”.
Затова и до днес никой не може да го нарече пенсионер.
На 63 г. той е непрекъснато на пистите, до синовете си и се готви
отново за поредния Льо Ман – единственото велико състезание, в което все още не е победил.
Историята на Андрети започва отдавна и то поразително близо до нас.
Семейство Джиджи и Рина Андрети живее в малкото градче Монтона (недалеч от Триест). То повече прилича на село, но това е друга история. Андрети притежават собствена винарна и преживява горе-долу добре. На 28 февруари 1940 г. малката им дъщеря Анна-Мари се сдобива не с един, а с двама братя – раждат се близнаците Алдо и Марио. Алдо е “по-възрастният”.
Детството на тримата е безоблачно и щастливо за известно време, въпреки че семейството съвсем не е от заможните.
– Всъщност нямахме нищо особено – разказва години по-късно майката Рина. – Затова когато момчетата навършиха 5 години братът на моята майка им измайстори малък дървен автомобил.
Защо точно количка? Причината е проста. От момента, в който прохождат Марио и Алдо непрекъснато се “състезават”, бръмчейки из близката гора. Скоро обаче на приключенията им е сложен край.
В края на Втората световна война в Монтона идват югославски партизани. Целият район на полуостров Истрия преминава в ръцете на комунистите (днес е в Хърватска).
През 1948 г. семейство Андрети, заедно с още 350 000 души, напуска Югославия и се връща в Италия. Там е настанено, както и всички останали, в бежански лагер. Близнаците са на 8 години. Следващите седем години и половина те прекарват в лагера. Животът не е милостив, но страстта им по автомобилите не стихва. Лагерът е близо до Милано и Марио се промъква при всеки удобен случай през оградите на Монца. В съзнанието му се запечатват победите на Алберто Аскари. Младежът мечтае да стане като него. Въпреки беднотията, братя Андрети успяват да вземат назаем 1100-кубиков автомобил от Формула Джуниър, с който започват да се състезават и са обнадеждени за бъдещето. Перспективите за родителите им в Италия обаче съвсем не са розови. Баща им Джиджи не може да си намери работа, кризата е все още дълбока. Затова през лятото на 1955 г. той решава с цялото си семейство да замине за САЩ.
В утрото на 16 юни същата година малката фамилия Андрети пристига на нюйоркското пристанище с трансатлантическия лайнер Conte Biancamano. На палубата стоят двете италиански момчета, чиито сърца се късат – те смятат, че в Америка моторните спортове не са достатъчно развити и че няма да видят никога повече Аскари.
15-годишните близнаци Алдо и Марио се установяват с родителите си в Назарет, щата Пенсилвания. И много скоро след това Марио връхлита в общата им стая с най-хубавата новина на света: в града има състезателна писта! От този момент Съединените щати наистина се превръщат във втората родина на Андрети.
Марио и Алдо обаче съвсем не бързат да споделят мечтите си с родителите си. По онова време да се състезаваш в САЩ съвсем не е лесна работа, особено за бедни емигранти. Но въпреки това братята Андрети не губят кураж. Общителни и чаровни по природа, те успяват да убедят част от новите си съученици да станат “инвеститори” в техния отбор. Събират по пет долара на човек и купуват един Хъдсън Хорнет от 1948 г. Докато баща им Джиджи работи от сутрин до вечер в стоманолеярните на компанията Bethlehem Steel, синовете му неуморно се ровичкат из “динозавъра” на четири колела…
