От Светлана Симеонова, наш пратеник на Имола
Легенда е безкрайно силна дума. Когато обаче човек попадне в света на Формула 1 я споменава често. Срещаш наистина легенди като Сър Франк Уилямс, Кеке Розберг, Жан Тод, Михаел Шумахер.
Освен всички тях обаче съществува и една друга, не по-малка важна категория хора, без които “ЛЕГЕНДИТЕ” просто нямаше да ги има, хора превърнали се сами в история, журналисти – легенди.
Един от тях безспорно е Найджъл Роубък. Хора като него са се превърнали в институция дори в оспорвания свят на Формула 1. Имат една отличителна черта, която ги обединява. Независимо от родината им публиката, зрителите им вярват, защото това са хората, които им предават атмосферата, тайните и красотата на любимия спорт.
Името Роубък може би не говори нищо на мнозина в България. Но дребничкият англичанин е личност, която познават в целия падок, в целия свят. Сега работи на свободна практика. Най-известните му рубрики са Петата колона в списание Аутоспорт и “Ask Nigel” в уебсайта на списанието.
От много време исках да се срещна с него. Да разбера нещо повече за човека, за журналиста. Очакванията преди такъв разговор са противоречиви, но вече познавайки някои от топ колегите в пресцентъра съвсем не бях изненадана, че Роубък е земен, сърдечен и открит. Няма и следа от крайновисоко самочувствие, само увереност в себе си и спокойно излъчване на човек, който знае, че е на мястото си.
Питам го кога му е удобно да проведем нашия разговор, а той ми отговаря: “Не когато ми е удобно на мен, когато ти е удобно на теб започваме.”
Сядаме до пепелник, защото пред Найджъл неизменно стои кутията с цигари и той никак не се притеснява от надписа “Пушенето убива”.
– Първото нещо, което бих искала да те попитам, е да ни разкажеш за самия себе си – от къде си, как се запали по автомобилите, как започна да работиш в тази област?
– Роден съм в Манчестър, в Северна Англия. Баща ми обожаваше автомобилния спорт, така че още като дете и аз се запалих. Когато бях на 6-7 години вече ходехме заедно по състезания – британската Гран при и т.н. Още тогава през 50-те обичах този спорт и безкрайно много исках да работя в тази област. В училище обаче бях най-добър по английски – това беше най-силният ми предмет, така че най-логично изглеждаше да комбинирам двете и да се опитам да стана журналист. Когато напуснах училище работих за голяма компания в продължение на 4-5 години, чудейки се как точно да навляза в автомобилния спорт. Не исках да се занимавам с по-малките шампионати, исках да съм с Формула 1. В Америка съществува списание, което се казва Car and Driver. Аз им писах в началото на 1971 г., тъй като смятах, че начинът, по който отразяват Формула 1 не е добър. Затова просто писах, че имат нужда от мен. Списанието е в Ню Йорк, но за мой късмет мениджърката му беше англичанка. Тя ми отговори: “Добре, ако сте толкова умен, отидете на испанската Гран при (следващото състезание) и напишете репортаж. Изпратете ни го и ако го харесаме, ще го използваме. Ако го използваме – ще ви платим”.
– Предполагам, че са използвали репортажа?
– Точно така. Използваха го, така че на практика първото състезание, което съм отразил е Гран при на Испания ’71. Отидох в Барселона, на трасето Монджуик. Тогава не познавах абсолютно никой: нито журналист, нито пилот, никой. Беше малко трудно начало. Тогава обаче бе много по-лесно да стигнеш до състезателите. Нямаше и толкова журналисти, нямаше пресконференции, никакви пресрилийси от отборите. Затова пък състезателите бяха достижими. Мисля, че това беше наистина златно време. Имаше хора като Джеки Стюарт, Марио Андрети, много големи звезди.
Подписах договор с Car and Driver. Работих с тях до 1973-1974 г. В Англия тогава излизаше списанието Competition Car. От там ми предложиха работа и аз отидох при тях.
Станах редактор, но исках да ходя на състезанията, не да си стоя в офиса. После работих две години за екипа на Греъм Хил – бях връзки с обществеността, такива неща. През 1976 г. отидох в Аутоспорт. В края на 1986 г. напуснах щатната си работа и станах журналист на свободна практика, но продължих да отразявам Формула 1 за тях, така че на практика работя за списанието от началото на 1976 г.
– Не ти ли тежи вече да обикаляш света година след година?
– Вече не ходя на всички състезания. Всъщност това е първата ми надпревара за тази година. Пътуването до Австралия, Малайзия и Бразилия след толкова време – повече от 30 години – не ми се лети толкова дълго. Все още ходя в Канада и на Индианаполис, но реших да дойда направо на Имола тази година. Мисля, че съм бил на около 420-430 състезания общо.
– След всичките тези години предполагам, че не може да се говори за един-единствен любим пилот?
– Първият човек, всъщност първият пилот, който ми стана приятел, беше новозеландецът Крис Еймън. Той беше невероятна помощ за мен, когато бях съвсем нов. Запозна ме с всички останали състезатели – нещо, което сега не може да се случи. Тогава обаче просто заговорих Крис, обясних му, че това ми е най-първото състезание и че не познавам никого. Той веднага ме разведе навсякъде, запозна ме с пилотите, със собствениците на отборите. Така че всъщност кариерата ми започна прекрасно. Крис се оттегли през 1977 г., но и до днес сме близки приятели. Марио Андрети също ми е добър приятел и сега. Направихме заедно една книга за неговата шампионска година – 1978 г. Той също е много специален за мен. Бях много близък с Жил Вилньов.
– Загубил си някои от приятелите през тези години.
– За съжаление да. Жил – това беше огромна загуба. Има един журналист, който се казва Йън Янг. Той е по-възрастен от мен и още преди мен отразяваше Формула 1. Веднъж ми каза: “Ще се сприятелиш с пилот, а след това той ще загине. След това никога няма да чувстваш същото към автомобилния спорт.” Спомням си наистина много ясно. В неговия случай това беше Брус Макларън. Бяха много близки. Мисля, че при мен и Жил се получи нещо подобно, когато той загина през 1982 г. Не ме разбирайте погрешно – аз обичам спорта и винаги ще го обичам. Но оттогава като че ли спазвам известна дистанция. В такъв смисъл, че когато Жил загина ние не само загубихме най-добрия пилот, но и безкрайно близък приятел. Затова се пазя. Кеке Розберг е друг състезател, за когото мога да кажа, че ми е близък. Той дори беше тук вчера (събота – б.р.) и успяхме да се видим……
