„Здравей, Жил: все още не вярвам, че вече не си между нас… Разказвах с гордост на дъщеря си за теб. Казах й колко много те харесвам и че плаках за теб. Надявам се, че там горе си намерил писта и когато светне зеленият светофар, пак тръгваш напред. Ти винаги ще си пръв. Когато гледам обсипаното със звезди небе те виждам в най-красивата от тях. Най-блестящата. И съм сигурна, че там горе мислиш за нас, за мен, защото сърцето ми умря заедно с теб. Някой ден ще ти донеса една роза, защото ти бе моята първа сбъднала се мечта. ”
Това е едно писмо от 21-годишна италианка, написано след смъртта на Жил Вилньов, един от легендарните пилоти на всички времена – обожаван от хората, оставащ непрежалим и не забравим завинаги. Днес ви предлагаме материал за него, озаглавен „Падаща звезда“, публикуван в списание ClubF1 през 2002 г.
Жил Вилньов бе най-големият кумир във Формула 1 в края на 70-те и началото на 80-те години. Смятаха го за най-бързия на своето време, със сигурност бе най-обичаният пилот от всички.
Феноменът Жил Вилньов е трудно обясним, но е факт, защото години след смъртта му феновете изпращаха стихотворения в негова памет в списанията. Жил, бащата на днешния тинейджърски идол Жак, спечели само шест състезания, но за феновете по света бе Бог.
Може би защото хора като него, които изгарят, оставят най-ярката светлина в живота на всички останали.
Дори и днес, 20 години по-късно, когато стане дума за някой сърцат, млад и бърз пилот, го сравняват с Жил – дребният канадец, когото боготворяха в Италия и Франция и обичаха много дори във Великобритания и Германия.
Неговата смърт остави празнина, каквато малцина могат да си представят. Събитията, довели до фаталния инцидент на канадеца и трагичните случки, свързани с него, са поредица, за която си спомняме сега, в началото на май – месецът, през който угасна една от най-ярките звезди в историята на Формула 1. За да направим това се връщаме към разказа на английския журналист Адам Купър, присъствал на трагедията.
Нека си спомним и за неговия най-голям приятел и враг Дидие Пирони, който, въпреки че не по-малко заслужаваше успеха, остана завинаги в сянка.
Събота, 8 май 1982 г. Няколко минути оставаха до края на втората квалификация за Гран при на Белгия
Състезанието щеше да се състои на следващия ден. За пилотите, надяващи се да подобрят мястото си на старта, бе настъпил часът на истината.
Звездата на Ферари Жил Вилньов все още бе на пистата, въпреки че вторият му, последен комплект гуми, беше напълно изхабен. Канадецът искаше да постигне най-доброто време и бе готов на всичко, за да го направи.
През последните 13 дни в душата му бе пълна бъркотия. В Гран при на Сан Марино бе преживял невероятно разочарование. Причини го съотборникът му – Дидие Пирони. Французинът пренебрегна всички нареждания и открадна онова, което изглеждаше, че ще бъде лесна победа за Жил. Приятелите не бяха виждали обикновено спокойния Вилньов в толкова мрачно настроение, както през последните две седмици.
На пистата Золдер, разположена в борова гора във фламандската част на Белгия, едно-единствено нещо имаше значение: желанието да е по-бърз от Пирони. Но минутите изтичаха, а времето на съперника му оставаше недостижимо. В отбора на Ферари бяха наясно, че гумите на Вилньов са на ръба на пълното разрушаване. В пита знаеха, че по-добро време с тях не е възможно, сигнализираха на Жил да се прибере в края на следващата обиколка. Но никой не знаеше дали той ще изпълни нареждането… но определено не намали скоростта.
В средата на обиколката Жил излезе от шикана и тръгна по хълма. Следващият завой бе ляв и много бърз
Когато излизаше от него, той видя бавно движеща се кола в далечината. Жил знаеше, че тази кола ще е точно на пътя му, когато вземе следващия десен завой. Само за няколко секунди той трябваше да вземе решение. Можеше да скочи на спирачките и да провали обиколката или да не вдига крака си от газта и да мине покрай другия отляво или отдясно.
Един пилот трябва да взема подобни критични решения само по веднъж във всяка Гран при. Но за Жил Вилньов, най-бързият и най-популярният пилот по това време, това щеше да е последното…
През следващите 22 години легендата щеше да остане ненакърнена. А необикновената серия събития, станали причина за неговата смърт, се превърнаха в легенда.
Какво правеше Жил толкова специален?
Може би комбинацията от неговата привлекателна личност и шанса, който той имаше, за да прескочи от пълната неизвестност в Канада до лидерската позиция в най-харизматичния отбор в този спорт – Скудерия Ферари.
„Той бе най-лудият дявол, който някога е минавал през Формула 1… Това, съчетано с факта, че бе толкова чувствителен и мек по характер, го превръщаше в уникална личност”, бяха думите за него на една друга легенда – Ники Лауда. И все пак всички пилоти знаеха едно – на пистата Жил караше така, че не застрашаваше ничия безопасност, освен своята собствена.
Удивително е, но Жил кара всичките (освен първото) си състезания за легендарния италиански отбор, чийто легиони от невероятни фенове са способни да превърнат обикновения човек в мит
Тифозите се възхищаваха на пилоти като Ники Лауда – докато той си тръгна и овакантеното от него място бе заето от Вилньов в края на 1977 г. Но те обичаха истински Жил. Той бе пилотът на народа. Техният човек. Той не можеше да сбърка.
Извън пистата Жил Вилньов бе щедър, приятелски настроен. На трасето винаги караше със страст, огън и решимост. Винаги искаше да е бърз. Но по-важното за него бе да е зрелищен. Харесваше му да кара, обичаше да демонстрира необикновените умения, които бе придобил по заледените пътища на родния Квебек.
„Всяка зима имаше по две – три големи състезания, спомняше си Жил за времето, когато се състезавал в Канада. Говоря за такива, в които хвърчиш по леда със 180 км/ч. Пързаляш се по невероятен начин, но пък се научаваш да контролираш колата. Освен това видимостта винаги бе ужасна! Нищо не можеш да видиш, освен ако не си начело. Иначе навсякъде покрай тебе хвърчи сняг. Това пък развива реакциите – и в един момент въобще не се притеснявах от състезанията на дъжд.”
През 1979 г. Жил подкрепи изцяло съотборника си Джоди Шектър и южноафриканецът спечели последната (засега) световна титла на „червените кончета” при пилотите. След това Вилньов нямаше най-добрия болид, тъй като през 1980 г. на Ферари им се бяха изплъзнали техническите нововъведения. Жил обаче никога не се отказа.
През 1981 г. спечели две виртуозни победи с една напълно нова кола
Първият успех постигна по улиците на Монако, а другият – в Испания, където четири по-бързи коли не намериха начин да го бият. Тези две победи, повече от всичко друго, допринесоха за имиджа на герой на канадеца.
За сезона 1982 г. Енцо Ферари обеща на Жил и съотборника му Дидие Пирони кола, която да е достойна за техния талант. Ел Комендаторе наруши традицията, като нае за конструктор британеца Харви Посълтуейт, който да направи от шаситата през 80-те години онова техническо чудо, което на италианците им липсваше. Доктор Посълтуейт, който бе натрупал голям авторитет, със създаването на Хескет-а на Джеймс Хънт, дойде с най-доброто.
По време на ранните тестове новото Ферари 126 С2 показа обещаващи резултати. Изглеждаше като че ли най-накрая Жил ще има добра кола, с която да може да се бори за световната титла. И може би хладнокръвният, амбициозен Пирони щеше да е основният му съперник.
През първите три състезания както Вилньов, така и Пирони, нямаха много шанс, въпреки че и двамата бяха напипали правилната посока
Четвъртият старт бе за Гран при на Сан Марино в Имола – на пистата, която носеше името на Дино Ферари, обичаният, но починал млад наследник на Енцо. Това щеше да е състезанието, което да сложи началото на странната и трагична поредица събития около двамата пилоти на Ферари.
Споровете между FISA (Спортната комисия към ФИА) и FOCA (Асоциацията на конструкторите на Бърни Екълстоун) доведе до отсъствието на повечето от британските отбори. Налице бяха само 14 автомобила. Двете Рена, на Рене Арну и Ален Прост, бяха първи и втори в стартовата решетка. Те бяха и единствените, които можеха да поставят някакви пречки пред дуото на Ферари. Когато Рена-та отпаднаха, Вилньов и Пирони станаха съответно първи и втори: пред тях вече нямаше никой.
В отбора знаеха, че колите имат ограничена консумация на гориво. При по-високи скорости пилотите рискуваха да свършат горивото. В онези години нямаше дозареждане. От пита показаха сигнал “Намали”. За Жил това означаваше, че трябва да запазят позициите си – той бе пред Дидие. Вилньов, който можеше лесно да спечели, намали скоростта и бе изненадан, когато Пирони го изпревари. Жил реши, че французинът го прави заради шоуто, за да създаде тръпка за публиката. Пирони не би посмял да не се подчини на нарежданията от тима, нали?
Те си смениха местата още няколко пъти. Когато бе пръв, Жил, опитващ се да пести горивото, бързо намаляваше, но почти веднага след това Пирони внезапно увеличаваше скоростта
Когато оставаше една обиколка до края, Пирони позволи на Жил да го изпревари. Канадецът въздъхна с облекчение: да, Дидие правеше шоу за феновете, но най-накрая постъпваше както трябва. Във финалния тур обаче облекчението му се превърна в невероятно изумление, когато Пирони пак го изпревари и се втурна към карирания флаг. Вилньов, останал без думи, пресече финала втори.
Изскочи от колата, изпаднал в нехарактерна за него ярост. Едва го убедиха да се качи на почетната стълбичка до Пирони. Той отказа да празнува или въобще да забележи присъствието на Дидие. Твърдо вярваше, че победата му е била открадната от човек, когото до този момент бе смятал за приятел. А след като това се случи на Имола, в дома на Ферари и пред тифозите, които го обичаха, вече се събираше твърде много. За Жил Вилньов доверието и честта означаваха повече от всичко друго. Той реши никога да не проговори отново на Пирони. И наистина не му проговори до края на живота си.
През следващите две седмици всичко това тежеше в съзнанието на Жил. При пристигането в Белгия единствената му мисъл бе да победи Пирони. Самият Дидие доста тъпо обясни пред пресата случилото се на Имола като “неразбирателство”.
Този път Вилньов остави семейството си – съпругата Джоан и децата Мелани и Жак – в Монако. Така около него нямаше нищо, което да го разсейва. Жил бе отдаден само на гнева си. От тима на Ферари пък не направиха почти нищо, за да намалят напрежението.
Бях зрител на Золдер в онзи съботен следобед и мога да свидетелствам за състоянието, в което се намираше Вилньов. Когато мина покрай мен в падока, на лицето му бе изписано мрачно изражение. Този обикновено общителен човек тогава нямаше време за ловците на автографи.
След около час Жил излезе от онзи ляв завой и видя бавно движещия се Марч на Йохен Мас. Германецът познаваше добре Жил: те бяха за кратко съотборници в Макларън, а по-късно прекараха известно време заедно в Монако. Мас се връщаше в боксовете, след като бе приключил с квалификацията за своята Гран при №100.
Виждайки червен проблясък в огледалото си, германецът избра да се движи отдясно, така че да позволи на Жил да го изпревари отляво, откъдето щеше да има по-добра позиция да вземе следващия завой
До този момент обаче Жил, с износените си гуми и все още решен да подобри най-бързото време на Пирони, вече бе взел своето решение… Нямаше никакво намерение да намали и искаше да мине отдясно. Последното нещо, което видя, бе синьо-белият Марч, който бе на пътя му. Предната лява гума на Ферари-то се вряза отдясно в задната част на Марч-а. В следващия момент Ферари-то излетя нагоре и надясно, изчезвайки за кратко от обсега на телевизионните камери, които обаче хванаха първоначалния сблъсък. Колата продължи да лети с намаляваща скорост и преобръщайки се, падна обратно на пистата.
По време на жестоката катастрофа цялата предна част на болида се разруши. Каската на безпомощния пилот изхвърча. След това тялото на самия Вилньов изхвърча от остатъците от колата като парцалена кукла, изхвърлена от катапулт. Тялото му падна в примката на предпазните мрежи от външната страна на завоя, все още вързано за предпазните колани, които висяха обаче само на парче метал, откъснало се от кокпита. Други пилоти спряха, за да видят дали могат да направят нещо. Пирони също пристигна там скоро – Мас го отведе настрани.
Минути по-късно Дидие влезе тромаво в падока, целият почервенял. В дясната си ръка носеше две каски: неговата собствена и тази на Жил Вилньов. Каската на Жил бе смачкана и разчупена. Пирони влезе и затръшна вратата след себе си.
Вилньов се бореше за живота си в продължение на няколко часа. Той обаче имаше много тежки контузии и лекарите просто чакаха Джоан да пристигне от Монако, за да даде разрешение животоподдържащата система да бъде изключена. Жил Вилньов умря в събота през нощта. Дотогава потресеният отбор на Ферари вече бе опаковал всичко и заминал от Золдер.
Светът на моторния спорт бе шокиран и потресен
Италия и Канада оплакваха Жил. Канадският министър-председател Пиер Трюдо бе сред онези 900 човека, които го изпратиха на погребението в Квебек. Енцо Ферари бе губил много пилоти през дългата си забележителна кариера, но смъртта на Жил го нарани дълбоко, като че ли бе изгубил още един син. Състезанието обаче, както винаги, трябваше да продължи.
През юни керванът се пренесе в Канада. Това бе невероятно емоционален уикенд, след като пистата в Монреал бе прекръстена Жил Вилньов в чест на човека, който бе спечелил първата си Гран при точно там преди пет години. Пирони взе полпозишън. Посвети я на Жил, с което поне малко се реабилитира в очите на хората. На истинските си чувства не даде почти никаква публична изява.
В деня на състезанието стана следващата трагедия. Когато светофарите дадоха зелена светлина, Пирони едва потегли. Останалите коли внезапно сменяха посоката си, за да го избегнат. Един от последните болиди, каран от новака Рикардо Палети, се блъсна във Ферари-то, с вече набраната скорост от около 200 км/ч. Избухна пожар. Бе късно младият италианец да бъде спасен.
Ферари и Пирони като че ли бяха упорито преследвани от нещастия
Междувременно Енцо Ферари нае Патрик Тъмбей, един от най-близките приятели на Вилньов, за да замести Жил. Истински джентълмен, той бе достоен избор на пилот, който да наследи свещения №27.
През следващите няколко състезания Пирони се бореше за титлата. Това бе най-оспорваният сезон от години и когато отборите пристигнаха в Германия през август, Дидие бе начело в класирането. По време на петъчната квалификация, когато времето бе слънчево, той спечели полпозишън с почти секунда аванс пред останалите.
В събота сутринта обаче трасето бе мокро. Много мокро. Между дърветата, по бързите прави на пистата Хокенхайм, струите вода не се прекъсваха дълго след преминаването на колите. Мъглявата видимост при дъжд е най-лошият кошмар на всеки пилот. Въпреки това Пирони караше толкова бързо, колкото можеше и бе по-бърз от всеки друг.
В една от тези летящи обиколки Пирони попадна в локва
Той видя Уилямс-а на Дерек Дейли да се дръпва и разбра, че ирландецът му прави място. Не знаеше обаче, че потоците вода криеха Рено-то на Ален Прост, който се връщаше в пита с доста малка скорост.
Беше зловещо повторение на катастрофата на Золдер. Пирони удари Рено-то и излетя нагоре в ужасяваща серия преобръщания. Пилотите, които спряха и се втурнаха да помагат, се извръщаха шокирани. Той беше жив, но контузиите му бяха жестоки. Краката му бяха смазани, също както и мечтите му за световна титла.
На следващия ден Тамбей измъкна тима на Ферари от черната дупка, в която бяха паднали дълбоко, като спечели първата си победа в Гран при. Това бе проява на кураж и достойнство от страна на един все още подценяван пилот.
Перфектната работа на хирурзите спаси краката на Пирони. Месеци след инцидента той продължаваше да бъде подлаган на серии болезнени операции. През зимата Енцо Ферари му изпрати специален трофей, който го обявяваше за “Истинският световен шампион на 1982 г.” Но Дидие пропусна петте старта до края на сезона и въпреки, че завърши втори, все пак шампион бе станал друг – Кеке Розберг, който имаше само една победа, но успя да изпревари Дидие в последното състезание. Енцо Ферари увери Пирони, че ще го вземе обратно в тима, когато е готов да се върне.
Тамбей остана във Ферари през 1983 г. и благоприятното му присъствие помогна на отбора да забрави миналогодишните нещастия
През май, 12 месеца след като победата на Вилньов бе открадната, Формула 1 отново пристигна на Имола. С доста късмет Патрик се класира трети на стартовата решетка, позицията, от която Жил бе стартирал с червеното Ферари с №27 година по-рано. Той вече чувстваше напрежението – върху него тежаха надеждите на тифозите. Съвпаденията със събитията отпреди година се задълбочиха по-късно.
Когато се придвижи до мястото си на старта преди началото на състезанието, Патрик бе шокиран. Някой от феновете му бе оставил послание. Чисто нарисувано на пистата, точно пред неговото място, имаше малко канадско знаме. Под него на италиански пишеше “Спечели за Жил”. В кокпита Тамбей се разплака. Вече знаеше, че не кара само за себе си.
В средата на състезанието Патрик се движеше втори, след Рикардо Патрезе с Брабам. Лош питстоп на Патрезе позволи на Тамбей да поведе, но пет обиколки преди края италианецът натисна и изпревари Ферари-то. Само няколко завоя след това Патрезе излетя от трасето. Тамбей бе пак начело и както бе трябвало да стане, Ферари-то с №27 спечели Гран при на Сан Марино, но година по-късно. На половината на почетната обиколка болидът спря, напълно изчерпал горивото. Патрик бе моментално обсаден от вече полуделите тифози.
“Не бях сам в колата онзи ден”, каза ми Тамбей няколко години по-късно. “Малко странно, нали? Винаги съм чувствал, че съм малко като чужденец в собствената си кола.”
Той преглътна сълзите. “Както и да е, викнах жената на Жил и казах “Vengé”. Знаеш ли какво означава? Отмъстен. Сега той може да почива в мир. Ограбиха го година преди това, но сега вече можеше да е спокоен. А аз разговарях с него по време на цялото състезание…”
Времето минаваше и стана ясно, че на Дидие Пирони, дори с желязната му решимост, ще му трябват години, за да влезе във форма да се състезава отново на най-високото ниво. Да се върне на пистата след три или четири пропуснати сезона щеше да е много трудно.
Накрая той направи един тест за Лижие, но повече не се състезава с болид от Формула 1 отново. Вместо това си намери ново занимание – караше моторни лодки. Но през август 1987 г. по време на състезанието за трофея “Нийдъл” пое твърде голям риск. Пресичайки дирята на един танкер, лодката на Пирони изхвърча и се разби жестоко със скорост над 100 мили в час. Бившата звезда в Гран при и другите двама членове на екипажа му загинаха на място.
Само няколко месеца по-късно приятелката на Пирони, която бе бременна по времето, когато той загина, роди близнаци. Тя може би не знаеше всичко за двойната трагедия, но кръсти момчетата Дидие и Жил.
Charles Leclerc takes a very special car for a run on the 40th anniversary of the passing of F1 icon Gilles Villeneuve #SalutGilles @ScuderiaFerrari
— Formula 1 (@F1) May 8, 2022
