Този април се навършват 8 години от смъртта на Микеле Алборето. Италианецът се бори за световната титла през 1985 г., но в крайна сметка тя отива при Ален Прост. Постиженията на Микеле обаче не могат да бъдат подценявани. Трябва да се има предвид фактът, че някои от сънародниците му и до момента го считат, за последния велик италиански пилот. Причината – след него нито един друг състезател от Апенините не успява да кара на толкова високо ниво.
Точно затова реших тази седмица да ви припомня материала, публикуван в списание Club F1 през 2001 г. и посветен именно на Микеле Алборето.
Приятно четене!
Наричаха Микеле Алборето един от джентълмените на Формула 1. Кариерата му продължи 14 години, в статистиката срещу името му са записани 194 участия и 5 победи. Пилот от старовремски тип. Той обичаше това, което правеше. Остана в моторните спортове и след като напусна Формула 1. Подготвяше се за тазгодишното издание на 24 часа на Ман, когато загина при катастрофа на тестове с Ауди Спорт R8.
Инцидентът стана на пистата Лаузицринг, близо до Дрезден в Германия. Алборето загуби контрол над колата на една права и се превъртя няколко пъти. Разследването показа, че остър предмет се е забил в задната лява гума. Катастрофата е причинена от външни обстоятелства, а не от техническа повреда на колата, бе заключението на експертите.
При това положение екипът на Ауди продължи тренировките си за Ман.
– Убеден съм, че и Микеле щеше да постъпи така – обясни шефът на Ауди Спорт д-р Волфганг Улрих.
Най-ярките спомени за Алборето във Формула 1 са от 5-годишния му престой във Ферари в средата на 80-те години. Но кариерата му съвсем не е свързана само с този екип. Каската му е в синьо и жълто – цветовете на неговия герой Рони Петерсон. По ирония на съдбата и Микеле загива като Рони – при катастрофа на пистата.
Хората харесват Микеле. Той е тих, но може да експлодира, когато латинската му кръв прекипи. Когато не е на пистата, се пази от публичността и живее тихо със своята съпруга и двете си дъщери. Обича да слуша блус, да чете научна фантастика и е истински запален по астрономията.
Когато иска, може да е безкрайно забавен. Веднъж, на една вечеря, забавлява околните с история от Монца за забележителните братя Брамбила – Ернесто (Тино) и Виторио. Когато Тино тествал нещо на миланската писта, неговият механик Пино трябвало да разбере защо колата не може да изкара нито една обиколка. Пино открил проблема като се качил отзад върху колата. Така трябвало да се приберат в боксовете.
– Но, – спомняше си Алборето на масата, а очите му блестяха – когато Тино се върна, нямаше и следа от Пино. Някой го попита, какво се е случило с Пино, той се плесна през устата и си спомни, че е обещал да не кара твърде бързо. Намериха бедния Пино да лежи в чакъла. Просто не успял да се задържи на колата, когато Тино увеличил скоростта.
Може да прозвучи странно, но онова, което се харесва на хората е, че у Микеле има и тъмна страна. Не е от типа герой на ученичките – спокойно може да е и лошият. Според някои притежава нещо много подобно на инстинкта на убиец – доказва го случка от началото на кариерата му през 1981 г., когато той избутва Кени Ачесън в стената на По по време на състезание от Формула 2. Просто не му дава шанс да мръдне настрани. Ачесън се удря в няколко дървета и има сериозни контузии на краката.
Роденият в Милано през 1956 г. Микеле Алборето бележи първите си успехи по пистите във Формула Монца (1977 г.). През 1980 г. печели титлата в европейската Формула 3. Забеляза го не кой да е, а Кен Тирел – човекът, който дава шанс на Джеки Стюарт и Джеки Икс.
Алборето прави дебюта си във Формула 1 на родна земя – на Имола през май 1981 г.
Италианецът се старае да запази добрите впечатления от себе си и наистина остава пилот във Формула 1 и за следващата година. Започва да оправдава вярата на Тирел в него през 1982 г., когато спечели първата си победа. В последното състезание за сезона в Лас Вегас (САЩ) Кен Тирел залага 10 000 долара за него и както се оказва впоследствие, печели лесни пари.
Това е и първият триумф за екипа му от 4 години.
Втората си победа Алборето взима през 1983 г. – отново в Америка, но този път в Детройт. Тогава бие Кеке Розберг с по-малко от 8 секунди преднина. Успехът му има особено значение – това е 155-та и последна победа на легендарния двигател Косуърт DFV, който побеждава в състезанието много по-силни автомобили с турбо мотори.
Въпреки че през тази година Алборето печели само още една точка, представянето му е достатъчно убедително за Енцо Ферари, който го взима в отбора си за 1984 г.
Микеле прекарва 5 години в Маранело, печелейки 3 Гран при през това време. Той е и последният италианец до днес, триумфирал на най-високото стъпало на почетната стълбичка с “червените кончета”.
Някои от механиците на Скудерията, работили с него, все още са в отбора.
–Спомням си, когато се роди първата му дъщеря Алис – разказа един от тях – Оресте Джованини. – Микеле бе невероятно щастлив. Искаше да споделим с него щастието му и се опитваше някак да даде подарък на всеки човек в Джестионе Спортива. Една година, в края на сезона, заведе целия състезателен екип на ваканция в Кения, после на Малдивите.
Най-успешната година за Алборето е 1985 г. Италианецът печели две победи и се бори за титлата с Ален Прост. До есента двубоят е равностоен, но Ферари-то се поврежда точно на Монца. Взима точки редовно през първата част на сезона, но после загуби ритъма и титлата отива при французина. Микеле остана втори.
Алборето има специална роля в един от ключовите моменти в историята на Ферари. Седмици след смъртта на Енцо през 1988 г. завършва втори в Гран при на Италия. Пръв е съотборникът му Герхард Бергер и тогава на Монца Ферари записват двойна победа. Това е и единственото състезание, което Макларън не успяват да спечелят от целия сезон.
В този момент обаче Микеле съвсем не е толкова влюбен вече в червените коли, колкото в началото. На Ещорил, по време на Гран при на Португалия, се свършва горивото в колата му, а данните на таблото му съвсем не предупреждават за това. Излизайки от кокпита, след като е загубил третото място в състезанието, той позволява на огорчението си да се излее:
–Ферари, лъжа! Дори компютърът е лъжец!
През повечето време, прекарано във Фиорано, Алборето има кола, която просто не можеше да се бори с болидите на Уилямс и Макларън. А и след загубата на титлата през 1985 г. се чувства различно. Положението се влошава още, когато във Ферари пристига младият Герхард Бергер. Освен всичко останало той се превръща и в пилот номер 1 в отбора. Микеле се опитва да отиде в Уилямс, но нещо се обърква при преговорите – така и не е ясно какво точно, но няма къде да кара през 1989 г. По-късно той си спомня:
–Всичко стана до юли, на Хокенхайм. Не подписах договор с Франк, защото той каза, че ситуацията в отбора в момента била трудна. Но пък бях достатъчно близо до контракта, за да имам повод да отворя бутилка с шампанско с няколко приятели в хотелската стая. От средата на юли до септември непрекъснато повтарях на Франк да ми съобщи, ако има проблем, защото имах и други добри възможности. Той пък непрекъснато повтаряше: „Няма начин, искам те в отбора. Мълчи си. Не се обаждай, ще караш за мен”. Съгласявах се, имах му доверие. И в края на септември той ме викна и каза: “Съжалявам, Микеле, не става. Бях поставен в много трудно положение”.
Отново Тирел го спасява. Връща се там и прави серия от добри представяния през първите 5 състезания на сезон 1989 г. Тогава отбелязва и последното си качване на подиума – в Мексико. Заради неразбирателство със спонсори обаче Алборето е принуден да напусне преди края на сезона. Замества го младият тогава Жан Алези.
Алборето се състезава още 5 години във Формула 1 – в Ероуз, Лола и Минарди. Но никога не успява да завърши по-напред от пето място.
В края на 1994 г. се сбогува с Формулата и почти не се появява повече в падока. Е, виждат го веднъж-два пъти, но някак му е неудобно.
Свидетелства на процеса за убийството на Сена. Някои го обвиняват, че го прави, за да си отмъсти на Франк и отбора му за провалената преди години възможност да кара за тях.
–Аз съм тук, за да защитя паметта на Сена. Аертон заслужава признанието, че фаталният инцидент не бе по негова вина – е единственият коментар на Микеле.
След като напуска Формула 1, Алборето изкарва една година в немския шампионат за туристически автомобили, където кара за Алфа Ромео. През 1996 г. участва в Инди 500, но надеждите му за победа се провалят от повреда на скоростната кутия. Печели 24-те часа на Ман през 1997 г., карайки Порше заедно с Том Кристенсен и Стефан Йохансон. Последният му триумф е с Ауди в 12-часовото състезание на Себринг, по-рано същата година.
Страст към автомобилите. Страст, която го кара през 1976 г. като студент по технически дизайн да проектира свой собствен състезателен автомобил. Моделът CMR не се представя кой знае колко успешно във Формула Монца, но му дава начален старт. Страстта към колите вече го е обхванала изцяло.
Веднъж той казва:
–Когато се събудя сутрин, първото нещо, което ми се иска да направя, е да карам кола. До момента, в който чувствам това, ще продължавам.
И го направи.
