Историята на Макларън през очите на Тайлър Александър е невероятен поглед към миналото на един от най-големите и титулувани отбори във Формула 1. Американецът почина на 75-годишна възраст, но остава в спомените на екипа от Уокинг, на който бе посветил живота си.
Интервюто е взето от Светлана Симеонова и е публикувано в брой 131 на списание ClubS1 през 2010 г.
2010 г. постави ново начало в историята на Макларън. Точно 40 години след смъртта на своя основател компанията се разделя с дългогодишните си партньори от Мерцедес и започна изграждането на нов завод само за спортни автомобили. Около година преди това в рамките само на три месеца шефът на тима Рон Денис се оттегли от ежедневното управление на отбора във Формула 1 и постът бе даден на дългогодишната му дясна ръка Мартин Уитмарш. Две седмици по-късно почина старият шеф и съосновател на тима Теди Майер. А малко след това и Тайлър Александър обяви, че ще си вземе почивка след 46 години работа за екипа, с което на практика бе затворена напълно страницата, свързваща славното минало с днешния ден и бъдещето.
Имената на Майер и Денис със сигурност са далеч по-прочути от това на Тайлър Александър, но точно той е човекът оставил в Макларън почти пет десетилетия от своя живот.
Преминал е през почти всички постове в различните структури на Макларън Карс и Макларън Интернешънъл, но най-дълго е бил тийм мениджър.
Остана верен на тима от основаването му до ден днешен, макар от миналия сезон вече да не е активно на работа в Уокинг.
Този човек е живата история на Макларън и е един от онези няколко души в падока изобщо, които са се появили там през 60-те години на миналия век и все още могат да бъдат срещнати на пистите.
И наистина е удоволствие и привилегия да седнеш и да разговаряш с такъв човек, приятел на Брус Макларън, съратник на Теди Майер и важен стълб в организацията на Рон Денис, за това какво се случи във Формула 1 и в света изобщо през всичките тези години и как от малкия екип около един новозеландски пилот с Остин 7 се стигна до Парагон и мултинационалния отбор, който постига едни от най-големите успехи в най-елитарния спорт в света. Допълнителна тръпка е тази, че говорим с Тайлър Александър почти в самия ден, в който се навършват 40 години от нелепата смърт на Брус Макларън в тестовете на новия Макларън M8D за Кан-Ам в Гудууд.
Връщането в годините обаче започва от малко известния факт, че Александър е американец, а представителите на Съединените щати са сравнително рядко явление в падока на Гран при и тогава, а и днес.
– Израснах в един малък град – Хингам, който се намира почти в края на Бостън в Масачузетс. Мои приятели, малко по-големи и вече колежани, се интересуваха от автомобили, та покрай тях се запалих и аз. Не знам точно как стана, но постепенно започнах да се занимавам с коли. Може би е едно от тези неща, които просто се случват в живота ти… – започва Тайлър. – По-късно дойдох в Европа, защото хората, с които работех в Щатите, се прехвърлиха на този континент, за да се състезават. Аз ги последвах, а след това те започнаха да градят различни неща – основно в Англия – и ме питаха дали искам да продължа да участвам редом с тях. Отговорих бързо: “Да, разбира се” и така тръгна всичко.
Момчетата, за които Александър ми разказва, всъщност са братята Теди и Тими Майер, които са приятели с Питър Ревсън. Първият е адвокат от Филаделфия, другите двама – пилоти. Той се запознава с тях, след като вече е започнал работа като механик, докато следва. Пристигането на цялата група на Стария континент се случва през 1963 г. и целта им е участие във Формула Джуниър Европа. Още в първите месеци на онези състезания по пистите се случва и запознанството, което променя целия живот на седящия срещу мен мъж.
– Срещнах Брус Макларън заедно с момчетата, с които работех и с които дойдох от Съединените щати и продължавахме да се трудим заедно в Европа. Като Теди Майер например. Брат му Тими получи тогава оферта да кара в тима на Кен Тирел (прочутият му тим още е в малките формули – б.а.). Предложиха ни да подготвим няколко коли заедно за Тасманийските серии (популярни тогава състезания през зимата) и участвахме в четири надпревари в Нова Зеландия и четири в Австралия, а там Брус също караше ежегодно. Странно е – все едно се сблъскваш с някого на улицата, а впоследствие прекарваш живота си с този човек! – засмива се Александър. – Постепенно опознах Брус, като още в началото си мислех, че това момче явно знае много неща за автомобилния спорт и вероятно е добра идея да се повъртя около него, за да се понауча и аз. Това и направих.
Вероятно не е съвпадение, че в спомените на съвременниците и колегите си (а не са останали много такива) Макларън е невероятна личност, привличаща с лекота хората около себе си, невероятно чаровен и убедителен, човек, за когото “няма” и “не мога” просто не съществуват. Новозеландецът вдъхновява всеки, попаднал в обкръжението му и затова винаги получава онова, което поиска – просто никому сърце не дава да му откаже преди поне да е опитал да изпълни съответната молба. Епохата е и тотално противоположна на настоящето: през 60-те години на XX век в автомобилния спорт царуват истинските ентусиасти, онези, в чиито вени наистина има бензин.
– “Много различно време спрямо настоящето” е може би твърде умерено казано – почти се съгласява американецът. – Беше абсолютно, напълно различно. В началото, когато основахме компанията, бяхме към шест души. А сега само тук (с жест посочва пълната с VIP-гости и хора от отбора зала на първия етаж на Бранд центъра на Макларън – б.а.) има няколко пъти повече хора, отколкото тогава се състоеше един цял отбор! Но всичко се разрасна сравнително бързо и за доста кратък период от време. Брус имаше страшно много идеи и бе невероятно харизматичен човек. Заедно бяхме интересна група от хора, формираща онова цяло, в което всеки един имаше какво да предложи на останалите. Тогава не бяхме особено придирчиви към титлите си, вършехме каквото трябва да се свърши – и по автомобилите, и по управлението по фирмата, просто всичко. И това някак проработи. Нямаше значение кой къде е, защото при появата на задача, тя просто трябва да се изпълни. Лека полека още хора като нас се присъединиха към предприятието и всеки продължи да допринася за общото с каквото може.
Брус всъщност създава компанията си като кани Тайлър Александър и братя Майер да се присъединят към него и приятеля му от училище Фил Кер. А когато имаш насреща си един Брус Макларън, определено не оставаш без работа, защото “той абсолютно непрекъснато имаше буквално тонове идеи”, категоричен е Тайлър и продължава:
– Притежаваше особен чар, привличаше, увличаше хората със себе си. Каквото и да поискаше, се опитвахме да го постигнем. Всички бяхме наистина много млади и реално нямаше кой да ни каже: “Не, това не би трябвало да го правите”. Но имахме невероятно доверие в Брус, до един. Затова винаги опитвахме да осъществим идеите му и повечето пъти дори успявахме. Така че за мен отборът като че ли се развиваше с всяка изминала седмица. Тогава не мислехме за разрастването и разширяването с термините от настоящето. Сега има всякакви думички за развитие на екипа, напредък и така нататък. Преди толкова години нещата просто се случваха. Започнахме първо да конструираме болиди за Формула 2 и да се състезаваме в тази серия. После дойдоха автомобили за Формула 1, спортни модели, Индианаполис, както и няколко специални проекта (на спортни коли като тези, които Денис ще прави от догодина – б.а.).
С толкова вдъхновяващ лидер Тайлър и всички останали изживяват няколко определено неповторими години. Но идва средата на 1970-а и смъртта настига Брус Макларън на правата Лавант в Гудууд по време на тест с онзи легендарен модел за Кан-Ам, покрил се слава и победи. Странно е как определени събития се запечатват в паметта на хората и остават там ярки като в деня, когато са се случили. Същото важи за Тайлър Александър и начина, по който е научил за смъртта на приятеля си:
– Бяхме в Индианаполис, състезанието бе приключило и Брус се прибра, за да тества автомобила ни за Кан-Ам. На следващия ден ми се обадиха по телефона. Помня много точно, че закусвах в ресторанта на Хауард Джонсън, малко след пистата, където по принцип спяхме. Вероятно си спомням толкова добре и заради времевата разлика – сутринта в Съединените щати всъщност е към обяд, ранния следобед в Европа. А точно когато той загина, оставаха две седмици до следващата ни надпревара в серията. Теди беше на телефона и след като ми каза какво е станало добави, че вероятно е най-добре да се прибера в Англия. След това събра всички ни във фабриката. Нямаше човек, който да не присъства. Теди каза: “Случи се инцидент. Утре следобед можи да не идвате, ако искате“. На другия ден абсолютно всеки един човек беше на работното си място.
Тук Александър направи малка пауза. Все едно наистина се върна точно 40 години назад във времето и бе в онази малка фабрика в Колнбрук, изправен до Теди заедно с останалите хора от екипа. Пронизително сините му очи се замъглиха за момент, отново преживявайки за секунди загубата на човека, създал и ръководил Брус Макларън Мотор Рейсинг.
– Да… Такова място беше този отбор… – продължава след моментното отнасяне американецът. – След това Теди направи още една среща, на която заяви: “Да, случи се и е ужасно, но ние нищо не можем да направим относно станалото. А след седмица ни предстои състезание в Канада [от Кан-Ам], затова давайте да продължим, да се подготвим”. И хората това и направиха – продължиха да работят. Майер свърши великолепно необходимото, като се обади и на Дан Гърни, за да дойде и да замести Брус в състезанието. И спечелихме онази надпревара на Моспорт с Дан. Дени Хълм все още имаше проблеми с изгаряния по ръцете си от инцидент на Индианаполис, но той бе зад волана на втората кола и кара така, че финишира трети! Случи се нещо наистина магично. Брус загина, а компанията остана, трябваше да продължи да съществува. В началото се стъписахме, но скоро се окопитихме и продължихме. Предприятието не се разпадна заради гибелта на Брус, а се обедини. Колкото и да ни липсваше, колкото и да тъжахме за него, реалността бе, че вече го нямаше. А ние трябваше да се справим с нещата, които той би искал да направим. Затова и животът в Макларън продължи напред.
Затова и ние с Тайлър продължаваме напред в историята, набързо споменавайки титлите на Фитипалди и Хънт и се прехвърляме чак в началото на 80-те години. Тогава отборът се обединява с Проджект Фор Рейсинг на амбициозния Рон Денис и се слага началото на изграждането на днешното огромно предприятие, чиято основна дейност все още остават състезанията. Под ръководството на Рон след това са спечелени следващите 10 от общо 12-те световни титли при пилотите и 7 от осемте корони при конструкторите. Неговата визия и разбирания създават холдинга Макларън Груп, обединяващ в наши дни отбора от Формула 1, производството на спортни автомобили и още цял куп предприятия с различни дейности. Технологичното чудо Парагон е безумно далеч от времето, когато шепа ентусиазирани младежи вършат всяка необходима работа, за да се надбягват с други като тях в автомобилни състезания, но витрината с трофеите в централния коридор е свидетелство за това как се е справил Денис с наследството на Брус Макларън.
– Ние познавахме Рон отпреди да дойде в отбора, разбира се, но той донесе нещо различно в екипа – много енергия, истински пламък. С него се появи например и един Джон Барнард, който е изключително умен човек. Някак бе дошло времето нашият тим да направи стъпка, да премине на следващото ниво, защото в определени моменти имаш нужда от нещо ново и различно. Въпреки това обаче екипът остана Макларън. Всъщност той и днес е Макларън. Ценностите от началото се запазиха в отбора до ден днешен. Рон някак успя да ги опази, прибави някои от неговите лични най-важни характеристики, но не промени същността. Целта винаги е била работата да се свърши възможно най-добре и да се полагат грижи за хората, дори това външно хората да не разбират. Рон притежава страхотен бизнес нюх и все още си го има. С него компанията се разрасна вече не само от чисто спортна гледна точка, но и във всички останали аспекти. Той някак постави всичко в различно измерение, защото във Формула 1 започнаха да идват още големи компании, а и ние вече работехме с Филип Морис, Тексако и т.н.
Това веднага ме подсеща за често повтаряното обвинение, че Формула 1 отдавна не е спорт, а индустрия за печелене на пари. Александър обаче не е съгласен, защото неговата истина е, че се е запазил отборният дух:
– По-трудно се забелязва, защото наоколо вече има страшно много хора. Конкретно тук, в Макларън, има хора, които като мен са работили наистина дълго време в екипа и все още сме добри приятели, а и продължаваме да се трудим за тима. В началото беше лесно да се забележи всяко отношение, тъй като бяхме шепа хора. Сега, ако искаш да видиш, трябва да наблюдаваш внимателно и да вникнеш наистина надълбоко във всичко, което е около теб.
Има обаче определени личности, които никога не остават в сянка – пилотите. Те винаги са най-отпред и всъщност представляват лицето на целия екип, независимо дали отборът е голям или малък. А Тайлър Александър е работил по време на кариерата си не просто с добри състезатели, а с някои от легендите в F1. Чудя се (макар искрено да се съмнявам) дали някой от тях все пак не е бил по-специален, дали не го е спечелил, има ли любим пилот?
– Много хора са ме питали за пилотите… – въздъхва американецът. – Вярно е, през годините си в Гран при съм работил с някои от най-добрите пилоти в историята на спорта. Но е ужасно трудно да избереш само един, да го отличиш. Човек би могъл да каже, че Аертон Сена например бе един от най-великите състезатели, но и Ален Прост беше невероятен. Момчетата след тях обаче също бяха на страхотно ниво – Мика Хакинен, Кими Райконен, настоящите пилоти Дженсън [Бътън] и Люис [Хамилтън]. Всеки от тях е брилянтен, те са световни шампиони. Сигурно по отделно всеки притежава нещо специално, отличаващо го от съперниците и колегите му, защото са стигнали върха. Но от моя гледна точка просто не би било честно да кажа едно име и да му лепна етикет “най-добрия”, да го сложа на пиедестал над останалите. Няма как да се определи, защото характеристиките, определящи какъв е един състезател, са съвкупност. Не е възможно да се отдели един-единствен. Не на последно място всички те са карали различни автомобили и това допълнително утежнява всеки опит за такова разграничение. Аз лично съм имал мои си фаворити, но коректният отговор на въпроса ти е почти невъзможен. Работил със страшно много фантастични момчета – Джон Уотсън, Ники Лауда. Все пак, може би Ники ми беше най-любим, заради това какъв човек е. При него никога нямаше глупости, само искаше да знае къде и кога да отиде, а и е забавен, отдаден.
Колкото трудно е да се избере един пилот сред цяла плеяда звезди, още по-невъзможно е да се отдели определен момент от 46 години преживявания, след като си бил част и от най-големите успехи, и от най-непоносимите кошмари. Но Александър все пак се сеща за някои неща, като например това, че първата победа – независимо в какви серии – винаги е безкрайно ценна. След това всяко първо място носи различна емоция и заряд, но то е основната цел на този отбор. Лошите мигове – и те са неизброими, защото е загубил мнозина приятели. Но се е научил да преодолява шока и да продължава напред, тъй като самият Брус Макларън е написал преди време, че “животът се измерва и в постижения, а не само в години”. За Тайлър Александър постижението е, че е останал част от Макларън, че е познавал и работил с всички тези удивителни и уникални хора, като през цялото време е помнил най-важното:
– А най-важното винаги е било онова, на което Брус ни научи. Никога да не се предаваме.
