На днешния ден се навършват 18 години от гибелта на една от най-големите легенди на Формула 1 – Аертон Сена. Бразилецът катастрофира фатално на пистата Имола ден, след като там загина Роланд Ратценбергер.
Днес публикуваме (със съкращения) разказа на един британски журналист – Ричард Уилямс – за последното отдаване на почит към героя на повече от едно поколение. Материалът е публикуван във вестник Индипендънт на 8 май 1994 г.
Първите отблясъци на зората осветяваха небето, когато полет 723 се приземи, докарвайки го вкъщи за последен път. Хората вече се събираха край пътя от летището, минаващ през покрайнините – милиони, със знамена и плакати в ръце, със сълзи в очите при гледката на огромния джет на фона на изгряващото над Сао Пауло слънце.
Един град бе плакал за Аертон Сена през цялата изминала седмица. Сао Пауло може да е сред най-големите и най-грозни населени места на земята, гигантски мегаполис, където съществуваха както безумно богати, така и потресаващо бедни хора. Но научавайки новината, всичките му 15 милиона жители скърбяха заедно за златното си момче, любимия им син, техния шампион.
Ескорт от полицаи водеше процесията в града. Махагоновият ковчег бе покрит с бандейра: познатото жълто-зелено бразилско знаме. Следваха официалните коли и полицейски ванове, а зад тях бяха неофициалните: няколкостотин, всякакви форми и размери, някои отчаяно даващи газ в опит да останат редом с Аертон Сена в последното му пътуване. На повечето автомобили се виждаше снимката му или завързани за антените черни ленти. От много прозорци се подаваха ръце – точно както го правеше Сена – с бандейра в тях.
Хората на Сао Пауло бяха по тротоарите, прозорците, парапетите и мостовете на този бетонен мегаполис, следейки шествието и проливайки първите от много сълзи. Онези, които не можеха да се приближат достатъчно, просто наблюдаваха небето, където дузина полицейски и новинарски хеликоптери кръжаха, регистрирайки движението на процесията.
Идващите през октомври избори бяха накарали президента Итамар Франко моментално да обяви тридневен национален траур, държавните училища бяха разпуснати. Хора от всякакви възрасти се събираха в Ибирапуера Парк, за да се сбогуват лично. Когато отвориха вратите на залата, влезе първият човек – първи от може би 150 000 души, преминали от там през следващите 22 часа. Дори 84-годишната Аделия Скот бе издържала изтощителното пътуване от дома си в южната част на страната. Но повечето хора бяха под 25-годишни, което говори много и за Аертон Сена, и за Бразилия.
Сена бе млад и красив в страна, където тези неща често изглеждаха като единствената стабилна валута. Чистият потрес на младите в този ден показваше какво бе означавал той за тях.
– Той бе нашият герой – ми каза 18-годишната Силвия Барос. – Единственият ни.
– Той бе добър пример за всички – заяви 23-годишният Кристиан Фитипалди, член на най-изтъкнатата бразилска династия в автомобилния спорт.
Наблизо колегата му и сънародник Рубенс Барикело, само на 21, се срина и захлипа открито на метри от нас.
Часовете отлитаха един след друг, хората вървяха, хвърляха бегли погледи на фотографите и операторите. При нормални обстоятелства ковчегът щеше да е отворен. Но контузиите на Сена бяха толкова тежки, че капакът остана плътно затворен. Въпреки това някои изпращаха целувки, други само се държаха в мъката си, един-двама припаднаха в ръцете на парамедиците. Оставяха символи и спомени – цвете, гривна, поема. Мнозина носеха снимката му. Една възрастна жена бе забола парче хартия на блузата си с изписани думите:
– Senna obrigado.
Благодаря, Сена.
Сляп мъж премина, воден от приятел. И той бе изкарал седем часа на опашката.
Върху някои от плакатите се виждаше една-единствена дума: Saudade.
– Това е най-красивата дума в португалския език – ми обясни приятел. – Но за нея няма превод. Означава усещането за загуба и тъга, които чувстваш, когато най-обичният ти човек вече го няма. Такава дума няма в друг език.
Дори онези от нас, свикнали да обуздават искреното си възхищение от таланта на Сена заради по-манипулативната и егоистична негова страна, се вълнуваха, наблюдавайки погълналите Сао Пауло емоции.
Всичко приключи с 21 топовни салюта и ковчегът пое към гробището, а едно ново чувство започна да се надига и завладява присъстващите: гняв, насочен към онези, смятани за виновни за трагедията. Леонардо Сена да Силва бе категоричен, че ако ФИА бе сторила нещо на Тамбурело след тежките инциденти там на Нелсън Пике и Герхард Бергер, брат му щеше да е жив. Още по-остра бе реакцията му, когато станеше дума дали Аертон е загинал в момента на удара и дали това е било скрито, за да продължи състезанието. Ролята, изиграна от Бърни Екълстоун, в този аспект бе предмет на напрегнати и горчиви спекулации между обикновените бразилци, вярващи, че ако Сена наистина бе починал на пистата, новината трябваше да бъде съобщена, а надпреварата – прекратена.
Седемте самолета на бразилските военновъздушни сили маркираха началото на последната процесия по хълма към гробището Морумби. Последният километър приличаше на Алп Дюез при провеждането на Тур дьо Франс: отново хора навсякъде, аплодиращи и държащи послания. Разликата бе, че много от онези в Сао Пауло хлипаха.
Под зелените корони на дърветата гостите чакаха до отворения гроб. Сред тях бяха собствениците на трите отбора, за които бе карал Сена във Формула 1. Рон Денис от Макларън влезе със свита от мъже в черно с тъмни очила. Франк Уилямс пристигна с ван със спуснати завеси. Питър Колинс от Лотус дойде с доайена на Формула 1 Кен Тирел.
Отдалечено жужене предизвести пристигането на кортежа. Мъжете, които носеха ковчега, вървяха през поляната: Герхард Бергер, Микеле Алборето, Ален Прост, Джеки Стюарт, Тиери Бутсен, Рубенс Барикело, Роберто Морено, Дерек Уоруик, Ханс Щук, Джони Хърбърт, Педро Лами, Деймън Хил, Маурицио Сала, Раул Бозел и тримата Фитипалди – Емерсон, Уилсън и Кристиан. Пребледнелите им лица говореха повече от всякакви думи, когато 17-те свалиха ковчега срещу гвардейците и накрая придружиха Сена до последния му дом.
Церемонията продължи половин час. Чу се само един глас: този на обичната сестра на Сена Вивиан. Мнозина почти не я разбираха, тъй като говори само на португалски, а хеликоптерите разбиваха словата й, докато тя се бе вкопчила в жълтата каска на брат си.
– Мисля, че каза, че той не лежи там долу – сподели Питър Колинс, сочейки земята. – А е там горе.
И посочи небето, където самолетният дим току-що бе изписал огромно сърце с S в средата.
Хората постепенно се разотиваха и бяха отбелязани няколко отсъствия. Нелсън Пике го нямаше например – другият трикратен бразилски шампион, може би възпрян от спомена как бе наричал Сена „онзи таксиджия от Сао Пауло“. Липсваше президентът на ФИА Макс Мозли. Както и Бърни Екълстоун: той бе забелязан в града сутринта, но бе информиран от семейството на загиналия, че присъствието му би било „неудобно“. Въпреки всичко бе изпратил цветя, които се забелязваха сред венците, натрупани от работниците около малката бронзова плоча. Надписът на нея гласи: Аертон Сена да Силва 21.3.1960 – 1.5.1994: Nada pode me separar do amor de Deus. Нищо не може да ме отдели от Божията любов.
Почти 24 часа по-рано малко момче премина покрай ковчега и с едно протягане остави лист от тетрадка с нарисуван силует на състезателен автомобил да се изплъзне от пръстите му. Много от нас са били това дете. За няколко часа през изминалата седмица мнозина отново бяха. Тези простички мечти, това искрено обожание: може би те оправдават всичко.
