Крис Дайър е във Формула 1 от 1997 г. – първо е част от отбора на Ероуз, а от 2001 г. е в тима на Ферари. През годините сменя различни длъжности, но на практика е изживял дебютите на всички нови писти. Ето и личните му спомени за всяка такава Гран при.
Сепанг 1999 г. Основната изненада беше дъждът. Тази година, както и следващата, стартът се проведе през октомври и беше невероятно да видиш как по едно и също време – късно следобед – започваше да вали много силно. За първи път се състезавахме толкова близо до екватора.
Индианаполис 2000 г. (няма състезание от 1959 г.) Дори и да не броим това колко дълго следях надпреварите в Америка, Индианаполис си остава една от най-легендарните писти в световния автомобилен спорт – наравно с Монако и Монца. Присъствието ми там ми даде огромна възможност да опозная и разбера един свят, който е толкова близък до нашия. Спомням си, че отидох в музея на трасето – намира се във вътрешната му част и беше наистина прекрасно място.
Сахир 2004 г. След първата ни визита на екватора дойде време за първо посещение на пустинята. Фантастична писта по средата на нищото. Когато правехме обиколката си на трасето, установихме, че след излизането от питлейна и подминаването на главната трибуна внезапно се озоваваш обграден единствено от скали. Странна атмосфера.
Шанхай 2004 г. Съоръжение с гигантски размери в най-населената страна на планетата. Честно, първото нещо, което ми изниква в главата, е трафикът: пътят от хотела до пистата можеше да стигне два часа.
Истанбул 2005 г. Харесвам много пистата там – наистина прекрасно трасе с високи изисквания. Естественото следване на релефа я прави много специална, тъй като не се среща често, особено в наши дни. Може би това превръща Истанбул парк в такова необикновено приключение – повече от прословутия осми завой, за който по принцип говорят всички.
