Начало Formula 1 News • Новини за Формула 1 Крис Еймън – Талантът не e всичко

Крис Еймън – Талантът не e всичко

52
0

На 73 години почина Крис Еймън – един от водещите пилоти в Гран при на своето време. Новозеландецът е считан за може би най-добрият пилот във Ф1, който не е печелил победа. Неговата интересна история и тотална липса на късмет в някои състезания ви разказахме в брой 50 на списание ClubF1от 2003 г.

Лошият късмет е част от живота, така както успеха и славата. Има обаче хора, които не просто са преследвани от малшанс, а са истински “каръци”. Световно известен пример в историята на Формула 1 в това отношение е новозеландецът Крис Еймън. Невероятно талантлив, изключителен състезател, победител в какви ли не състезания, той не успява да спечели нито една Гран при във Формула 1 за почти 10 години. Пътят му е  показателен за това, че понякога чистият талант просто не е достатъчен. Може би все пак има някаква истина в твърдението, че за да стигнеш върха ти е необходима и някаква, макар и съвсем малка доза шанс, от който той е бил лишен… 

– Амбицията е странно нещо. Научих се да карам автомобил у дома, в Нова Зеландия, на крехката възраст от 11 години – разказва собствената си история пилотът, който някога, много отдавна водеше тимът на Ферари, както Михаел Шумахер днес. – Татко имаше ферма, така че аз разполагах с достатъчно пространство без да изкарвам акъла на съседите или да ме види местния полицай. В онези дни обаче идеята да се състезавам минаваше съвсем бегло през главата ми, както се случва с повечето момчета на тази възраст.

Като единствено дете в семейството Еймън, появило се на бял свят на 20 юли 1943 г., той много добре опознава и силата на родителските амбиция. След като завършва училище баща му иска синът да отиде да учи в селскостопански колеж, но момчето вече е наясно със себе си:

– Желанието ми определено бе да се включа в автомобилните спортове. Нямаше особено значение какви коли ще карам. Всичко ми харесваше тогава. Не бях никак запален по идеята за колежа. Накрая татко се примири, останах просто да работя във фермата и да се занимавам с коли.

По това време Еймън-младши купува първият си автомобил: втора ръка дърттрак, който някой е преконструирал за планинско каране.

– Изглеждаше доста страшно и измъкна от не много дълбокия ми джоб около 200 лири – с усмивка си спомня той.

В същото време не планира особено добре дебюта си. Всъщност има възможност да участва в едно-единствено състезание и сезонът в Нова Зеландия свършва. На всичкото отгоре отпада заради повреда 2 обиколки преди финала.

– Едно нещо е сигурно, когато си на 17: дори всичко да се обърка, не се обезкуражаваш лесно. Бях по-запален от когато и да било, но бях наясно, че просто колата ми не е достатъчно добра. Пробвах се да убедя татко да ми купи нов автомобил. Той не бе очарован, но аз продължих да упорствам и най-после успях: новата ми придобивка бе 1,5-литров Купър-Клаймакс от 1956 г. Бе ми отнело обаче твърде дълго време да го убеждавам – отново бе останал само един старт от сезона. Но този път колата издържа и аз завърших втори.

В онези ранни години младежът още не може да се оплаче от липса на шанс. Един дилър му предлага добра сделка – Мазерати 250 срещу неговия Купър. Най-после Крис може да започна състезателния сезон от самото начало със своя собствена кола. Този автомобил всъщност го научава на повече в карането от  всеки друг и Еймън разбира, че е наистина бърз.

– Беше прекрасна кола и имаше характер, какъвто липсва на повечето модели днес – спомня си пилота.

След като печели няколко надпревари, новозеландецът решава да си вземе автомобил със задноразположен двигател, които стават модерни след титлите на Купър и Джек Брабам през 1959 и 1960 г. Свързва се с един австралиец, който притежава отбор: Скудерия Велоче. В този екип може да станеш член само с покана, но трябва сам да си купиш колата.

– Аз взех един 2,5-литров Купър-Клаймакс и отидох в Австралия, където имах три старта. После се върнах у дома и тогава дойде първият голям пробив. Рег Парнел ме видя как се състезавам и ме покани да карам за неговия екип Парнел Рейсинг в 4 състезания от Формула 1 през 1963 г.  Дължа му невероятно много. Ако не бе той, можеше и никога да не се измъкна от Нова Зеландия.

В Гран при обаче, а и в другите състезания в Англия, в които кара успехът не го чака зад ъгъла. Шаситата на Лола и Лотус, които купува Парнел за тима си не са най-добрите, нито са добре подготвени. Все пак Рег е непоправим оптимист и има големи планове за следващата година. За съжаление нищо от намеренията му не се реализира. Той умира в края на 1963 г. Отборът се поема от сина му Тим. Имат много проблеми с колите, с двигателите Клаймакс, който купуват вече само от шампионите – Лотус. Скоростната кутии не работят добре. Еймън печели само една точка в холандската Гран при за цялата 1964 г. от участието си общо 8 старта в Гран при.

По онова време обаче сънародникът му Брус Макларън решава да направи свой-собствен отбор и кани Крис да се присъедини към него. В началото обаче двамата участват предимно в състезания извън Формула 1. През 1965 и 1966 г. Крис участва само в 3 Гран при с частни Лотус-и и Мазерати.

– В онези години имах успехи при спортните автомобили, но кариерата ми в Гран при съвсем не изглеждаше добре. През 1966 г. аз като че ли почти не съществувах. Единствената светлинка в тунела бе участието ни с Брус в 24-те часа на Ман, където карахме за Форд легендарния GT40. За наша изненада победихме. В последните часове валеше пороен дъжд, но въпреки липсата на сън и трудните условия финиширах в много добро разположение на духа. Във вторник следващата седмица вече бяхме в Ню Йорк на парти, с което Форд празнуваше успеха. Доста ми се събра тогава, а аз обичам всяка нощ да спя по осем часа.

Връзката между Крис и Макларън е изключително силна. Дори и след като се разделят като съотборници, двамата са много близки. Брус загива през 1970 г. Приятелят му научава новината на път от фабриката на Марч за Бистър.

– Беше прекрасен следобед. Белгийската Гран при бе насрочена за следващия уикенд. Карах спокойно през Оксфордшир. Радиото ми работеше и прекъснаха някаква песен за да съобщят новината. Спрях колата, излязох и просто останах известно време така. Има едно или две събития, за които винаги си спомняш къде си бил, какво си правил – за мен това е един от тези мигове. Никога няма да забравя онзи ден. Всъщност оставаш като ударен от гръм, нали? Когато нещо се случва по време на състезание адреналинът до известна степен ти покорява съзнанието. Но когато просто си караш по пътя и нищо до този момент не те притеснява, реалността те удря като с чук. Минаваш през ужасен процес на постепенно възприемане и осъзнаване на нещо “невъзможно”. Когато бях във Ферари виждах Брус доста рядко, но малко преди този ден бяхме прекарали известно време заедно на Индианаполис и бях наистина потресен.

Победата в 24 часа на Ман е всъщност вторият голям пробив в кариерата на Еймън. След нея той подписва с Ферари за сезон 1967 г. За първи път става титуляр в един от големите екипи, като по принцип трябва да кара през този сезон заедно с Лоренцо Бандини, Майк Паркс и Лудовико Скарфиоти.

Водещият състезател е Бандини и Еймън наистина го харесва – като пилот и човек: – Той бе невероятно чаровен и отзивчив: много ми помагаше, особено когато трябваше да се настройват колите… Един от най-хубавите хора, които съм срещал в автомобилния спорт. Лоренцо обаче загива в Гран при на Монако и Еймън внезапно се оказва водещият състезател на Ферари.

– Мисля, че тогава карах по-добре от всякога, но бях изгубил невероятната увереност, която имах в себе си на 18-19 години. Това обаче не е чак толкова лошо, защото на практика подобна самоувереност обикновено завършва със строшен врат!

Съдбата обаче не е благосклонна към него. Всеки път, когато Крис е на път да спечели състезание – Уоткинс Глен ’67, Харама, Спа и Клермон Феран през 1968 г., Моджуик ’69, Монца ’71, Клермон Феран ’72 – колата му го предава, нещо се чупи. На Брандс Хеч през 1968 г. и на Спа през 1970 г. завършва втори, при това зад автомобил, който иначе се троши по принцип!

Отиването във Ферари променя в много голяма степен живота на Крис. Той се установява в Модена заедно с първата си съпруга Барбара. Двамата живеят в малък апартамент.

– Храната ми хареса, както и виното – обичам да пия вино, когато се храня. Италианците са много ентусиазирани относно работата си и приятелски настроени спрямо околните. В известна степен е много по-лесно да си почиваш в такава атмосфера, отколкото в Англия.

В допълнение към истинските състезания, правех огромно количество тестове, което на практика означава страшно много пътуване – от Италия до Англия, после до Щатите и обратно. Пътуването определено ме изморява. Веднъж ми се случи в продължение на една календарна година да прекося Атлантика около дузина пъти в двете посоки и все път след това бях изтощен. За късмет поне овладях пушенето си.

По време на сериите Кан-Ам през 1966 г. дори не пушех въобще три дни преди състезание. По времето, когато кара за Ферари, Крис става най-добре платеният пилот. Печели $100 000 за година в най-добрия си сезон – повече от Джим Кларк, Греъм Хил и Джеки Стюарт, другите големи звезди на онази ера.

Смятат го наистина за страхотен и той е такъв, много е бърз, прави страхотни обиколки, печели 3 пол позишъна в Гран при и през 1968 г., но пак остава без победа. Самият Мауро Форгиери признава, че Ферари са предали Крис, като не са му дали достатъчно добър автомобил.

Остава в Скудерията в продължение на общо три години и през цялото време изпитва невероятно уважение към Енцо Ферари.

– Когато отидох във Ферари през 1967 г., Енцо бе в силата си, много активен, въпреки че вече приближаваше 70-те. Спомням си как говорих с него в офиса му в края на 1966 г. Той не бе написал в договора ми, че ще карам във Формула 1. В контракта просто се казваше, че ставам пилот на Ферари, без да се споменава F1. Аз съвсем не бях доволен от това положение. Той просто ми каза, че няма да уточнява, но ще изляза в следващата надпревара от Формула 1. И точно така стана. През цялото време, когато имахме някакви взаимоотношения, каквото той казваше наистина се случваше. Никога не хвалеше пилот след добро състезание, но и никога не критикуваше след лошо. Най-близо до критиката бе една случка след канадската Гран при през 1967 г., на която валеше пороен дъжд. Гумите на Файърстоун тогава не бяха особено добри на мокро, а и аз не харесвах такива условия. Когато се върнах от Канада обядвах с него и той ми каза: “Чувствам се като херцога на Модена”. Нямах абсолютно никаква представа за какво говори и затова впоследствие попитах. Оказа се, че херцогът на Модена имал войска от наемници, която се биела единствено при хубаво време – херцогът просто отказвал да излезе на дъжд. Това беше начинът, по който Ферари изрази раздразнение от мен.

В същото време обаче Крис вече има репутация на прекрасен състезател, обичан и от публиката, и от журналистите. Но и в това отношение той си има лоши моменти, за които Джеки Стюарт разказва в своята първа книга, написана още през 1972 г.

– Крис е много отворен и спокоен човек, прекрасна компания, но понякога се връзваше жестоко, особено по време на тренировки. Гневът нарастваше в него постепенно – както водата завира. Никога не можеше дори да заподозреш, че се случва нещо такова. Механиците обаче бяха намерили добро описание за подобни случаи – наричаха ги “притреперванията” на Крис. Имаше три вида: бяло, дъга и пурпурно. При бялата разновидност той излизаше от колата, лицето му бе пепеляво, изкрещяваше: “Шибана кола!” и изчезваше. Във варианта дъга експлодираше срещу всичко и всички и бе близо до истерия. Най-страшно е пурпурното “притреперване” – тогава е напълно извън себе си, лицето му е огнено червено и поваля едва ли не всички по пътя си.

През 1969 г. Ферари изпитва сериозни затруднения, включително и финансови. В Италия бушуват стачки и вълнения. Вследствие на това Еймън напуска и отива в Марч. Там обаче изкарва само един сезон и последователно минава през Матра (1971 и 1972 г), Тирел (1973 г.), БРМ (1974 г.) и Инсайн (1975 и 1976 г.). През цялото това време има добри представяния, но така и отново не успява да спечели Гран при. В същото време обаче записва 8! победи в състезания с коли от Формула 1 в кариерата си, но нито едно от тях не включено в световния шампионат. Тогава се правят много надпревари извън първенството като състезанието на шампионите през пролетта в Англия, надпревари в Австралия и Нова Зеландия, на Имола и т.н.

Затова мнозина и днес задават въпроса колко добър пилот всъщност е Крис Еймън? Легендарният конструктор Мауро Форгиери дава чудесен отговор на подобно питане: – Той не вярваше в собствените си способности, а аз смятах, че той бе единственият състезател, който можеше да се сравнява с Джим Кларк!

Участията му в сериите Тасман само потвърждава това.

– Той бе първият ни състезател, който можеше да даде обратна информация относно поведението на автомобила – разказва Мо Нан, днес шеф на тим в сериите Инди, а собственик на Инсайн във Формула 1. – Посочи например много точно проблема, заради който страдаше скоростта ни на правите. Установихме, че кутиите за въздух са със сбъркана форма. Признавам си, че в началото неколкократно го тествах. В един от случаите промених настройка на задното крило, но съвсем малко. След две обиколки той се върна в пита и попита: “Морис, пипали ли сте реглажите на задното крило?” На практика той бе човекът, който тогава направи колата ни конкурентноспособна.

Именно Нан обаче е един от хората, довели до решението на Крис да се оттегли. Еймън има проблеми с настройките на Нюрбургринг по време на уикенда за Гран при на Германия през 1976 г. Самото състезание е спряно две обиколки след старта заради жестоката катастрофа на Ники Лауда. Крис отказва да тръгне при рестарта, защото нищо в колата му не е променено и Нан го уволнява. Тогава Еймън обявява, че се оттегля и се връща в Нова Зеландия.

– Бях видял твърде много горящи хора в състезателни коли. Когато си минал покрай Бандини, Шлесер, Къридж и Уилямсън още един такъв случай просто ти идва твърде много. Решението беше лично и за мен бе правилното… За повечето стари журналисти във Формула 1 Крис остава най-добрият пилот, който някого е карал и неуспял да спечели Гран при. Прословутият му лош късмет обаче явно си отива, след като напуска състезанията.

По ирония на съдбата Еймън днес е горд фермер и живее заедно с втората си съпруга Тиш у дома, в Нова Зеландия. Срещат се на двойна “сляпа среща”.

– Беше в края на 1973 г., в последните две състезания бях карал за Тирел. Франсоа Север бе загинал в тренировка на Уоткинс Глен и Кен оттегли колите. Точно се бях върнал от Щатите и бях в доста лошо настроение, когато мой приятел – Дейвид Хол – предложи да си направим неделен обяд, като добави, че ще доведе и момичета. Така се срещнахме. Всъщност Тиш беше с Дейвид. Изкарахме прекрасен обяд в хотел “Джордж” в Дорчестър. Тя седеше точно срещу мен и така едно нещо доведе до друго.

До този момент единствената връзка на Тиш с автомобилните спортове е посещението на няколко старта на Малъри Парк и Ултън Парк с баща й, при това много преди да срещне Крис. След като се запознават, тя започва да ходи на състезания с Еймън и открива, че той всъщност е доста неориентиран в живота си извън тях.

– Непрекъснато повтаряше, че се връща в Нова Зеландия, а аз си мълчах и се чудех дали влизам в тези му планове. Накрая го попитах направо и той каза – да, разбира се. Попитах го това сватба ли означава или ще продължаваме както до този момент. Тогава той ми даде пари и заяви, че е по-добре да отида и да си купя годежен пръстен. Това вече го приех като знак, че наистина ще се женим! Отидох на пазар в Рединг и когато потърсих годежен пръстен, бижутерите непрекъснато поглеждаха корема ми! Оженихме се през 1977 г. Аз обаче бях бясна, тъй като заради първия брак на Крис не можехме да сключим брак в църква и затова бях облечена в черно. Черно от главата до петите.

Еймън може и да няма нито една Гран при във Формула 1, но за разлика от мнозина е жив и здрав и се радва на живота си сега. С Тиш се грижи за 600 крави и за разлика от мнозина не може да го срещнете на пистите.

Къщата им се пази от ротвайлер, който се казва Блосъм (blossom – цвят). Животът на семейство е изцяло отдаден на кравите. Тиш става в 3,45 ч. всяка сутрин и помага в доенето. Ежедневно 40 000 литра мляко произвеждат Еймън във фермата си и парите, които получават са не по-малко от печелените някога в надпреварите.

Дъщеря им Джорджина е ветеринарна сестра и работи близо до тях. Внуците помагат. Крис и Тиш имат и две момчета – близнаците Алекс и Джеймс. Когато те се раждат, кариерата на баща им във Формула 1 е пред прекъсване. И те, и сестра им знаят за постиженията на Крис като състезател, но не са съвсем наясно за отношението към него в Европа. Въпреки това и тримата са запалени. Джорджина е като пристрастена след първата надпревара, която гледа – Гран при на Австралия през 2001 г., а близнаците пък са били на Силвърстоун две години по-рано.

Самият Крис не е ходил на надпревара от световния шампионат от прекъсването на кариерата си (тоест от 1976 г.). Въпреки това следи какво се случва.

– Записвам си европейските състезания и ги гледам на другата сутрин. Не съм чак толкова ентусиазиран, че да вися да ги гледам посред нощ. Е, поне така твърди. Еймън влиза във Формула 1 на 19 години и си тръгва на 33. В момента е точно на 60 – една добра възраст доживяна от пилот, състезавал се в най-смъртоносната епоха, може би пък точно това е неговия истински късмет.