На 13 май 2025 г. се навършиха 75 години от първия старт в историята на Формула 1. Във връзка с годишнината, която целият спорт отбелязва през настоящия сезон, нашият дългогодишен автор Паоло д’Алесио направи поредица, в която разказва за едни от най-великите болиди и еволюцията на автомобилите в Гран при през този много дълъг период от време.
Оттеглянето на Алфа Ромео от състезателната сцена в края на сезон 1951, слабата конкурентоспособност на британския проект БРМ с 16-цилиндров двигател и незаинтересоваността, проявена от Талбо и Мазерати, карат Международната автомобилна федерация да направи корекции в техническите разпоредби на топ категорията в пистовите състезания. Новите правила са за атмосферни двигатели с обем 2500 куб. см или 750 с компресор, без ограничения в теглото и е планирано да влязат в сила през 1954 г. Докато това се случи, едноместните състезателни автомобили от Формула 2 са допуснати до Гран при състезанията от световния шампионат, за да се запълни решетката на кралския клас. Но дори и при тази нова промяна Ферари не е хванат неподготвен. Напротив, новият регламент изглежда специално създаден за Скудерията от Маранело.
Ферари има нов модел, готов за състезанията. Кавалино участва в надпреварите като самостоятелен производител от 1948 г. и вече има натрупан опит
Както обикновено в онези дни, дизайнът на новия болид е поверен на водещия инженер на екипа Аурелио Лампреди. Тосканският маестро прави първите скици на новия едноместен автомобил още през пролетта на 1951 г. и му трябва само една неделя, за да скицира новия двигател – 2-литров, редови, 4-цилиндров. Той отговаря точно на регламента в по-малката категория. Това решение има поддръжката на самия Енцо Ферари, който вижда несъмнени предимства пред стария V 12. Редовият 4-цилиндров двигател всъщност може да развие по-добър въртящ момент при ниски и средни обороти. Представлява отлична отправна точка за участието във Формула 1 чак до 1954 г. Тази архитектура също така осигурява значително спестяване на тегло (45 кг по-лек) и движещи се части (65% по-малко), както и по-добро съотношение тегло/мощност.
Три месеца след изготвянето на първите чертежи двигателят на Лампреди работи на стенда. През лятото на същата година е готов да излезе на пистата. В първата версия той доставя 165 к.с. при 7500 об/мин. Те стават почти 200 к.с. в края на неговото развитие. Моторът е монтиран върху тръбна рама. Тя е съставена от две носещи греди с напречни елементи. В предната част те са подсилени с тръби с голям диаметър, докато отзад тръбите са с по-малък диаметър. Поставени са елементи и след двигателя и пред скоростната кутия. Предното окачване на новата кола, наречена 500 F2 (виж чертежа – б.а.), е независимо и се състои от напречни четириъгълници с ниско разположена листова пружина между тях.
Задната ос е с обичайната за онези дни система De Dion с две надлъжни подпори и напречна листова пружина. Особено внимание е обърнато на разпределението на теглото. За да се оптимизира то, двигателят е изместен назад от предната ос, а скоростната кутия е поставена в почти централна позиция, под седалката на водача.
1952: Абсолютна доминация на Ферари
След успешни тестове Ферари 500 F2 дебютира с Алберто Аскари в Голямата награда на Модена през 1951 г. Това е състезание, запазено за кадетски едноместни автомобили и не е част от Формула 1. Нужни са само няколко обиколки, за да се осъзнае невероятният потенциал на 500 F2. В навечерието на световния шампионат болидът на Ферари печели Гран при на Сиракуза, По и Марсилия. Те също не се зачитат за шампионата. Но в Швейцария дори в отсъствието на Алберто Аскари, зает в Индианаполис 500 с 375 F1, адаптиран към нуждите на американския пазар, Пиеро Таруфи печели първата Гран при от първенството за сезона. Римският пилот няма съперници и до финала изпреварва само колата-близнак на частника Фишер.
Започвайки от следващото състезание – Голямата награда на Белгия – Ферари се връща към титулярния си състав с Алберто Аскари, Нино Фарина и Пиеро Таруфи. Започва триумфалното шествие на Аскари към спечелването на първата световна титла в кариерата му. Това е и първата световна титла за Ферари във Формула 1
След победата в Гран при на Белгия „скачащият кон“ една след друга взима големите награди на Франция, Англия, Германия, Холандия, както и Гран при на Италия. Техническото превъзходство на 500 F2 е направо смущаващо. Пилотът от Милано математически печели титлата цели три състезания преди края при общо 8 кръга в календара. В Германия Ферари класира 5 автомобила на първите шест места. Резултат: в края на сезона тримата пилоти на „черните кончета“ окупират върха в класирането на световния шампионат. Аскари е с 36 точки, Фарина с 28 и Таруфи с 22.
През 1952 г. пилотите на Скудерията печелят с Ферари 500 F2 още множество странични състезания, които не са валидни за световния шампионат, но са много престижни и важни в онези дни. Асакари е първи в Гран при на Марсилия например. Фарина взима надпреварата в Неапол, както и Гран при на Монца. Фишер побеждава в Айфел на Нюрбургринг, докато Таруфи доминира в Гран при на Париж. Луиджи Вилорези също става част от тима и триумфира в Модена и Ле Сабле д’Олон.
Единственото поражение на Ферари 500 F2 през 1952 г. идва в Реймс. Там Аскари и Фарина са победени по изключение от Гордини-то на Жан Бера. За да се получи пълна картина на сезон 1952 и силите на полето, трябва също да се каже, че едноместните автомобили, използвани от Мазерати и Гордини, са определено по-малко конкурентни от Ферари. Освен това световният шампион от 1951 – аржентинецът Хуан Мануел Фанджо – преживява ужасен инцидент в състезание извън шампионата и не може да вземе участие в почти цялото световно първенство.
pic of the day: 1952 Ferrari 500 F2 ❤️
🇮🇹 #classic #vintage #formula1 pic.twitter.com/FONeA6WVWn— Retromania 37K+ 🆑assics & M🅾️torsport Lovers (@Retromania4ever) May 20, 2024
