Да се захванеш с автомобилен спорт никъде по света не е лесно. Изискват се много средства, за да започнеш въобще да се развиваш. Не е случайно, че почти всички световни имена произхождат от заможни фамилии или по някакъв начин са успели да получат подкрепа. Зад Виталий Петров например застана руската държава чрез компанията си Лада.
У нас от години действителността е такава, че убива ентусиазма на почти всички момчета, тръгнали да се занимават с този спорт, много преди реално да са започнали. Затова и реших да ви разкажа за един от нашите състезатели, оставащ далеч от ярките прожектори, но чийто талант няма как да бъде проявен и причината за това е само и единствено в липсата на задължителната в този спорт финансова подкрепа.
Веселин Лазаров е пилот, когото познавам от много години и знам чудесно през какво (и хубаво, и лошо) премина. Когато караше Лада в група А6, той бе момчето, което почти легендарният у нас Димитър Георгиев (известен повече с прякора си Митьо Полицая) забеляза и комуто реши да помага.
Резултатите не закъсняха – Веско стана шампион и на писта, и на планинско. Успя дори да задмине постиженията дори и на Митьо, а най-интересното е, че вина за това има и самият той („Полицая“). Такива неща не се случват често в автомобилния спорт, а за да се случат, винаги има сериозна причина. В този случай големият ни майстор Митьо Полицая просто видя неприкрития талант на Веселин Лазаров и реши, че има смисъл да предаде именно на него част от ценния си опит. Точно когато обаче Веско израсна като пилот, приказката свърши. Спонсорите отказаха да дават пари и нещата просто нямаше как да продължат. Естествено, кой може да ги укори, след като в България нещата стоят така? Малък пазар, без никаква подкрепа за подобна дейност и реално никаква мотивация за компаниите да инвестират в спорта и в таланти като Веско. Самият той изгради изключителен екип около себе си, разполага със собствен състезателен автомобил, база, оборудване , но въпреки това колата му си седи паркирана в гаража, точно както и тези на доста други български пилоти. Съдбата му е типична, но въпреки това той неколкократно преди интервюто ме помоли: “Моля те, нека не излезе, че се жалвам или че се оплаквам! Все пак стигнах дотам, докъдето много други не можаха.”
Именно поради тази причина си спестих доста въпроси към него за неща, които наистина говорят колко безотговорно дори той и неговият екип са отдадени на автомобилния спорт. Факт е обаче, че спортът, точно както и на много други български пилоти, му даде доста, но и му отне доста.
Започваме обаче всичко по реда си с разказ за целия му път в родния автомобилизъм.
„Здравей Веско, нека започнем първо с няколко изречения за самия теб заради хората, които не те познават толкова добре.“
– Състезавам се от 1997 г. Всъщност още през 1994-а изкарах тридневен курс при Владимир Илиев, който БФАС организираше, а година по-късно преминах и още един, този път 7-дневен курс в Сливен при Павел Жеков. Това ме научи на наистина много неща за кратко време. Дебютното ми състезание бе Писта София през 1997-а, а на следващата година взех участие с пълна програма в републиканските шампионати на писта и планинско. Естествено, както при всички новаци и на мен в началото ми бе доста трудно. Имах нужда от време, за да привикна към цялата тази обстановка, и логично в първите състезания бях сред опашкарите. Но постепенно започнах да постигам и по-добри класирания. Хубавото в случая бе, че имах възможността да видя как седят нещата от всяка една позиция в класирането, а това ми отвори очите много по-бързо за доста неща. Успях да стана републикански шампион на писта и на планинско в най-масовия клас – А6, където големият ни майстор и много добър мой приятел Димитър Георгиев бе непобедим години [наред]. На трасето на Шипка обаче аз успях да го победя и през 2002 г. взех титлите и на писта, и на планинско. Тогава карах ВАЗ 2107. Следващата година със същия автомобил отново се борих за титлата, но с Цветан Илиев, който тогава управляваше Хонда Сивик, постигнахме равен брой точки и равен брой победи и имах по-предни класирания в генералната подредба като цяло.
– А кога всъщност реши, че това е нещото, с което искаш да се занимаваш?
– Честно казано, още от дете като че ли винаги съм знаел, че искам да правя точно това. Знаем, че при децата мечтите се променят доста често, но моята си остана завинаги и аз успях да я осъществя.
– В момента обаче не те виждаме по трасетата. Какво се случи?
– През годините аз и моят екип не се научихме да се отказваме. Може би това е грешка в някаква степен. Не се състезаваме, но това е само и единствено заради липсата на спонсори и рекламодатели у нас в момента, иначе съм готов. Доволен съм от факта, че имам около себе си малък, но сплотен екип от хора, в който всеки член се е доказал през годините като истински професионалист и върши перфектно своята конкретна работа. Екипът ни е напаснат много добре, разполагаме и с автомобил, който сами купихме преди 2 години, така че наистина единствената причина е липсата на финанси за осъществяването на състезателна програма.
– Спомена за връзката ти с Димитър Георгиев – как се създаде тя?
– Наистина много колоритна фигура и уникален спортист – това е Митьо. Признавам си съвсем откровено, признавал съм му го и на него, че в началото си мислех, че огромните му успехи се дължат в по-голяма степен на добре подготвения му автомобил (ВАЗ 2107) и дори на моменти подозирах, че играе нечестно. Впоследствие обаче разбрах, че съм грешал адски много. Това се случи, когато купих неговата Лада, с която той дълги години участваше в клас А6. Оказа се, че тя върви два пъти по-малко от Лада-та, карана от мен допреди това, въпреки че завиваше и спираше малко по-добре.
– Той бе човекът, когото всички фенове познаваха като непобедимия “лададжия”. Горд ли си, че подобри рекордите му?
– Да, така е. Става въпрос за планинските трасета. На всички тях, с изключение на това в Габрово, с неговия автомобил успях да подобря рекордите му, но интересното е, че той самият има голяма заслуга за това, защото ми помагаше както със съвети, така и с техническата подкрепа, оказвана ми в неговия сервиз. Той ми е помогнал наистина много, за да мога накрая да подобря собствените му постижения, но точно това отличава обикновените състезатели от големите, сърцатите хора в този спорт.
– В своята състезателна кариера претърпя много тежък инцидент. Това не те ли разколеба?
– Случи се по време на последния кръг от първия ми пълен сезон в планинския шампионат. Състезанието беше в Рудозем. По време на тренировките успях да победя човека, с когото допреди това дори не можех да се сравнявам – моя приятел Хачик Терзиян – и затова бях особено ентусиазиран и амбициран. Още при първото качване в неделя се случи катастрофата, от която обаче аз нямам почти никакъв спомен. В главата ми има останали само някои отделни моменти, не помня точно какво се случи, но знаех, че съм катастрофирал. След това, когато вече се съвземах в болницата, ми разказаха, че един дървар случайно ме е видял и е успял да намери хора, които да ми помогнат, тъй като колата ме е била затиснала отгоре, а под мен е имало голям камък. Краката ми са били в автомобила, а останалата част от тялото ми е била навън и затисната. Фактически тялото ми е държало колата да не продължи да се търкаля надолу по склона, тъй като там беше много стръмно. Когато линейката е дошла, дишането ми вече е било спряло, а единият ми дроб е бил напълно отказал и е заработил отново чак по-късно в болницата. Имал съм кръв в корема и почти навсякъде. Възстановяването ми трая около 6 месеца, но 2 или 3 месеца след инцидента аз вече се движех с помощта на патерици и помагах на механиците си да сглобят новия ми състезателен автомобил, тъй като старият, естествено, не ставаше за нищо. Но все пак успях отново да се върна и да спечеля титлата в планинския шампионат 4 години по-късно.
– Добре, нека сега отново да се върнем на състезанията в момента и факта, че все пак има хора на твоето ниво, които успяват да се финансират и участват.
– Автомобилният спорт винаги е бил за заможни хора. Има и момчета, справящи се с по-малко пари от спонсори, но това създава неравенство, защото и самите спонсори предпочитат да отидат при богатите. Направихме всичко възможно през 2008 г., купихме този състезателен автомобил, но за съжаление не намерихме необходимото финансиране или поне част от финансите, които други си осигуриха. Аз обаче разбира се няма на кого да се сърдя.
– На всички е ясно, че ситуацията в българския автомобилен спорт като цяло далеч не е цветуща, какво според теб трябва да се промени? Има ли шанс за по-добро финансиране?
– Мисля си, че трябва на първо място спортът да бъде популяризиран още и федерацията да работи за това да стане по-продаваем. Това е задача, по която работим по-скоро ние, отколкото БФАС. А тя има доста по-сериозни контакти и възможности, за да осъществи подобно нещо. Когато имаме по-голямо присъствие в медиите, желанието на рекламодателите да дойдат ще се увеличи. Интересът на живо по трасетата и сега е огромен. Виж какво стълпотворение е на кръговете от пистовия шампионат. Къде другаде и кой друг спорт може да се похвали с такова нещо у нас? Никой. В същото време въпреки кризата светът не свършва. Реклами продължава да има, но не и при нас. Парадокс е да има толкова много реклами на неща, свързани с автомобилите, извън нашия спорт, но, честно казано, и аз да бях собственик на фирма, щях да предпочета да рекламирам във футбола, да кажем, а не в автомобилен шампионат, който не се отразява почти никъде и за мен това, което трябва да се случи, е БФАС да направи спорта ни по-продаваем. Как да стане това – аз не мога да кажа, защото това не е моя работа, а задача на хората, които са там.
– Ти си отдал по-голямата част от живота си на автомобилизма. Той ти е донесъл много положителни емоции, но и едва не ти го отне. Като си направиш равносметка, съжаляваш ли, че избра този път?
– Ако кажа, че не съжалявам, може би няма да е напълно истина, но ако кажа, че съжалявам, със сигурност ще излъжа. Всеки човек си прави равносметка в даден момент и аз, разбира се, не правя изключение, все пак измина доста време. Разбира се, че съм се питал дали всичко това имаше смисъл, но в никакъв случай не мога да се оплача за избора, който направих, или положението, в което се намирам в момента. В крайна сметка аз правих това, което исках, и искам да продължа да го правя. И затова сега като се замислих – мога да кажа, че не съжалявам.
– А вижда ли се светлина в тунела?
– Хъсът ми е дори по-голям отпреди. Честно казано, всяка вечер, преди да заспя, се питам дали правя всичко възможно, за да се получат отново нещата. Виждам, че има хора, които се справят по-добре от нас в намирането на финанси, но твърдо оставам пълен оптимист и се надявам, че ще успеем, тъй като имам още какво да показвам, и то най-вече на себе си, а не толкова на останалите!
Откакто ходя на състезания в България съм видял доста от талантливите момчета, които имаме и съм си мислил колко по-напред в световния автомобилен спорт можехме да сме като нация, ако нещата стояха само малко по-добре, що се отнася до управлението на автомобилния спорт у нас. Защото ние имаме много талантливи пилоти, някои от които обаче си остават просто с едно-две състезания зад гърба си или пък не стигат дори и до там, просто, защото няма кой да им подаде ръка. Лошото е, че ако в крайна сметка те стигнат до истинския спорт, доста често в последствие се оказват в още по-трудна ситуация, защото тези момчета наистина дават всичко от себе си, дават всичките си лични финанси за участие и за поддръжката на автомобила си, който обаче пак няма как да е конкурентно-способен и така се затваря един омагьосан кръг. Започваш да караш, затъваш все повече финансово, а мотивацията ти намалява, защото виждаш, че автомобилът ти просто не е конкурентен на тези на топ-пилотите и задачата ти да се пребориш с тях става почти невъзможна. В това е проблемът, не в друго. И затова е адски тъжно да видиш някой, който без съмнение е талантлив и това си личи, да си тръгва от спорта със скъсани джобове само след няколко години, вместо да върви напред, да се развива и да печели все повече и повече.
Веско обаче въпреки това успя да спечели доста и със сигурност с малко по-голяма доза късмет и малко по-солидни връзки тук-таме, той щеше да се превърне в един от най-успешните ни пилоти в последните години. Хубавото е, че все още не е късно това да се случи, а лошото – че той жертва прекалено много, за да стигне до тук.
Тази статия обаче не е за него, а за всички тези момчета, които са в неговата ситуация. За съжаление, те са болшинство. Истината е, че ми се ще просто всички тези пилоти като Веско поне да не са на загуба след всеки състезателен уикенд.
Истината е, че когато контактуваш с такива пилоти и техните екипи, виждаш лицето на моторните спортове в най-чистия му вид. Става въпрос само за каране, за това да се състезаваш и да побеждаваш и за нищо друго. Никой разбира се не си и помисля дори, че може да изкара пари от това. Въпросът е обаче, че просто не е честно тези момчета да жертват личната си финансова сигурност и неприкосновеност, за да се състезават. Всички те искат просто едно нормално развитие на автомобилния спорт у нас и нищо повече.
