През над 20-те години, в които съществува списание ClubS1 различни събития – не винаги състезанията от Формула 1 – са срещали екипа ни с редица пилоти. Един от тях бе Патрик Тамбей по време на едно истинско приключение-презентация на Монро. Това бе възможност изключително приветливият французин да разкаже повече за себе си и кариерата си. Интервюто е публикувано в брой 72 от 2005 г.
Казват, че бившите пилоти от Формула 1 са най-добрите събеседници, ако искаш да обсъдиш един световен шампионат – и този днес, и онзи отпреди десетилетия. Убедих се колко е вярно това твърдение, когато в Южна Франция се срещнах с Патрик Тамбей. Добре познато име, прекрасен човек с няколко успеха в Гран при и доста повече триумфи в други автомобилни шампионати. Зачудих се за момент, как ли ще тръгне разговорът при положение, че поводът за срещата няма почти нищо общо с F1. Но още при първите думи почувствах, че едва ли ще има какъвто и да е проблем – видях същата широка и искрена усмивка, позната ми от архивните фотографии. Времето неизбежно е оставило следа върху Патрик, но макар и побелял не би могъл да бъде сбъркан.
Докато първо разказвам за себе си, едно хлапе със синя фланелка непрекъснато обикаля наоколо. Любопитствам кое е детето.
„Синът ми!“, грейват очите му.
Междувременно в ръцете му вече е нашето списание, с Кими Райконен и Хуан Пабло Монтоя на корицата. Момчето моментално се залепва за татко си и вперва поглед в пилотите на Макларън.
„Лед и огън“, с усмивка коментира Патрик, докато синът му тихо промърмова нещо на френски. „Знаеш ли как ги нарича той?“, пита ме Тамбей. „Акула и бик. На 14 е, а от 6-годишен кара картинг“, гордо допълва французинът.
Малкият разгръща страниците, а аз питам Патрик за връзката му с Монро, чийто гости сме и двамата.
„Мога да свидетелствам колко са важни амортисьорите и за различните серийни автомобили, и при състезателните. Да демонстрирам, че при една кола не бива да се говори само за двигател, аеродинамика, гуми – има още много компоненти, които са от основно значение за поведението й. Амортисьорът е такъв елемент – ако не работи правилно, автомобилът не върви добре, не е безопасен.“
„А ти имаш огромен опит и той е от голяма полза в случая.“
„Да, 10 години карах във Формула 1 за Ферари, Макларън, Рено. Спечелих две състезания – на Имола и Хокенхайм. Бях и в Америка, в сериите Кан-Ам, където имам две шампионски титли с екипа на Карл Хаас. Карал съм в 24-те часа на Ман, за Ягуар. Бях и на Париж-Дакар, както и на надпревари на лед (с Форд и BMW). Реално съм карал на асфалт, чакъл, пясък, скали, лед, вода – всякакви условия, в продължение на 30 години.“
И това ако не е състезателен дух! Три десетилетия, през които е опитал като че ли всичко възможно на четири колела.
„Всъщност единственото, което не съм пробвал, са надпреварите на овал“, уточнява пилотът. – „Карал съм на Дайтона, но не и на Инди и реално само това не съм опитал. Имам изключително интересен живот, смятам всичко това за привилегия. Късметлия съм.“
Безспорно – колко хора имат шанс като неговия и толкова дълга кариера? А и почти всяка минута му е доставила удоволствие, защото в чистото изброяване се прокрадва усещане за удовлетвореност.
На фона на всичките му успехи обаче, постигнатото във Формула 1 като че ли не е чак толкова добро – две победи. И именно затова го връщам към участията му в Гран при.
„Добри и лоши периоди. Страхотни спомени. Имаше успехи – не чак толкова много, а и когато завършваш втори, трети или дори не финишираш е много разочароващо. От моите 114 състезания съм спечелил само две, имаше разочарования, защото не победих в повече, не взех шампионат. Но бях четвърти в света и взехме на два пъти конструкторската титла за Ферари през 1982 и 1983 г.“
„Големите драми бяха, че загубих приятели. По онова време смъртта беше реалност по пистите.“
„Всъщност като в кариерата ми най-хубавия сувенир дойде от Париж-Дакар. Невероятно приключение, три седмици, хиляди километри.“
Спомените за Ферари неизбежно ни връщат към Жил Вилньов, кавгата му с Дидие Пирони и смъртта му. Не друг, а именно Патрик Тамбей замества легендарния канадец в кокпита през лятото на 1982 г. Качва се в колата на Жил, с митичния номер 27.
„Имал си една много специална случка в живота си – да заемеш мястото на Жил Вилньов. Как се почувства тогава?“
„Беше страшно емоционален момент за всички. За мен особено, защото бяхме много близки приятели, започнахме във Формула 1 в един и същи ден с Жил – в британската Гран при през 1977 г.“
„Той и семейството му живяха заедно с мен в продължение на шест месеца в Южна Франция преди да отидат в Монако. И до сега сме много близки със съпругата и децата му. Но с него отношенията ни бяха невероятно честни и открити. Беше ми безумно тежко, когато загина. Няколко дни след това, може би около седмица, ми се обадиха да… – думите му се губят и очевидно му е трудно да довършва изреченията, дори 23 години след трагедията. – Някой трябваше да го направи. Времето тогава бе изпълнено с толкова емоции… Хората ми повтаряха “Някой трябва да продължи. По-добре да си ти, отколкото друг”. Усещах огромно натоварване. Връзките му с отбора бяха искрени, силни. Такова добро, топло човешко същество… Загубата му отвори огромна празнина. Винаги е тъжно когато някой си отиде. Но за толкова непресторен човек е още по-тежко.“
Емоциите на Патрик и днес са невероятно силни. Очите на този иначе толкова слънчев, вече 56-годишен човек, преживял какво ли не, се напълниха със сълзи при спомена. Търси най-точния израз, за да ми разкаже тази тъжна история и да покаже какво означава за него загубата на Жил и заемането на мястото му в Скудерията.
„Чувствата буквално ме заливаха особено, когато спечелих на Хокенхайм през август. Дидие бе катастрофирал на тренировките, бяхме в шок и не бе ясно дали изобщо някога и той ще ходи.“
„През 1983 г. се класирах трети в квалификацията за Гран при на Сан Марино – същата позиция, на която се бе наредил Жил предишната година в надпреварата, поставила началото на края във приятелството на Жил и Дидие. Спечелих онова състезание… Малко е трудно за вярване, но не бях сам в болида в онзи ден. Не знам дали тифозите бяха с мен или може би Жил… Но нещо специално се случи тогава. Нещо ме издигаше нагоре. Трудно ми е да го обясня, но го чувствах. Но пък беше прекрасно, уникално, силно усещане. Триумфът бе и мой, и споделен.“
“Пътуването във времето” явно не е проблем за Тамбей. Не знам какво точно у изражението му, в думите му накара и мен самата да разбера и трагедията, и красотата в ситуацията. Може би това бе дело на малко тъжната усмивка, прокрадваща се в болката от случилото се. Защото Вилньов някак е останал с него в един от най-трудните моменти в кариерата му. Приятелството им е оцеляло дори след гибелта на канадеца! И това ясно контрастира със спорта днес. Затова питам как Тамбей възприема днешната Формула 1?
„Все още я обичам, влюбен съм в спорта. Все още настръхвам на старта на състезание. Запазих това чувство.“
„А и разбирам, знам колко усилия и работа са нужни за успех. Виждам стреса и жертвите, които се правят в негово име. Парите, които се изливат. А в крайна сметка само един побеждава. ОК, има политика, съществуват неща, които хората харесват или не. Но в крайна сметка, когато надпреварата започне, карането е същото като преди – въпреки напредналите технологии и съвременното оборудване.“
„Има си го онзи часовник, който неуморно тиктака и регистрира разликите от една десета или една хилядна от секундата. Повече конкуренция, повече усилия, повече изобретателност има и въпреки това за мен си остава безкрайно вълнуващо да виждам и да коментирам какво става. Всеки трябва да се изправя срещу проблемите си и да ги решава. Аз се осланям на това и досега. Не искам да бъда повлиян от всичко останало. Някога се концентрирах върху техническите, умствените, физическите аспекти, върху това да си свърша работата и да се опитам да спечеля състезанието. Понастоящем правя същото като телевизионен и радио коментатор. “Пренасям” се на пилотското място и се опитвам да го изразя с думи.“
А как вижда междуличностните отношения? Днес корпоративната политика е сред факторите, определящи поведението на състезателите. Чисто човешките усещания са на заден план.
„Хората са си хора. Ако отношенията между двама души са добри, като че ли всичко останало е наред“, заявява категорично Тамбей.
„Като приятели две личности могат да правят каквото искат заедно. Такъв е случаят с Дейвид Култард и Жак Вилньов, Деймън Хил. С някои се случва, с други – не. Определени хора предпочитат да са чисти професионалисти във взаимоотношенията си, не искат нищо друго да ги разсейва. То си е така и в живота: ако си отворен към света, искаш да общуваш и да споделяш просто го правиш. Светът на Формула 1 е друг – има твърде много изисквания, пилотите трябва да се представят добре, да носят резултати. Ако се забавляват твърде много или са позьори, може би страда карането и оттам представянето.“
„Хуан Пабло Монтоя например тази година не се фокусира все още на сто процента (говорим преди Гран при на Великобритания – б.а.). Изкара много трудно начало на сезона, после дойде контузията му и това повлия на концентрацията. Просто при него няма умствената нагласа на Фернандо Алонсо, който си е поставил ясна цел този сезон (толкова важен за него) и влага всичките си усилия, за да я постигне. Постигането на такова ниво само по себе си е неимоверно трудно, че всичко останало да остане на втори план. Когато работата приключи и си тръгнеш от пистата, тогава вече може да се забавляваш. Задължително обаче извън трасето – то не е място за удоволствия.“
Да, обаче историята помни, че по времето, когато той е състезател в Гран при забавлението е било неизменна част от ежедневието на пилотите. Патрик с готовност признава, че е така:
„С Жил карахме сноумобили, играехме си с коли 4х4 в пясък, летяхме с хеликоптер. Понякога си беше направо опасно.“
„Спомням си едно кацане по средата на ферма, чийто кучета лаеха срещу нас. Наложи се да се приземим, защото бяхме в планината, спусна се мъгла и условията се влошиха. Фермерът беше меко казано изненадан да ни види да се появяваме в задния му двор. От там си викнахме такси, прибрахме се само, за да наемем кола и се качихме на Вал Д‘Изер да караме малко ски! После отидохме на Пол Рикар.“
„Някои случки си бяха направо глупави. Като например да се возиш с Дидие Пирони в лодката му. Това беше опасно, особено ако си пътник там! (Пирони загива точно с такава лодка през 1986 г. – б.р.) Но пък когато си млад не ти прави впечатление.“
Млад като сина му, чието име все още не знаех. И съответно попитах:
„Как се казва синът ти?“
„Ейдриан.“
„Като Нюи?“
„Да! Точно като Нюи! Той ми беше състезателен инженер през 1986 г. в отбора на Лола. Тогава това беше истински “дрийм тийм”. Шефът ни беше Карл Хаас, Теди Майер от Макларън също се грижеше за нас, Ейдриан Нюи, Алистър Колдуел – страхотен екип. А онази Лола май беше най-добрата кола като шаси, която съм карал във Формула 1. Двигателят бе първо поколение, така че не бе особено силен. Но като конструкция и аеродинамика автомобилът бе страхотен. А когато се роди синът ми… Е, винаги съм харесвал името. Ейдриан Нюи още ми е много добър приятел. Тогава отидох при него и му казах, че наистина името страшно ми допада, а и той е невероятен човек. Накрая успях да убедя и жена си да кръстим така детето. Не точно на него, но…“
Усмивката отново озарява лицето на Тамбей. Споделям с него, че само още един път ми се е случвало да чуя нещо толкова емоционално и човешко като разказа му за Жил – преди години, когато интервюирах английския журналист Найджъл Роубък. “И той е много добър приятел”, веднага вметва Патрик. И точно когато исках да му благодаря, Тамбей ме целуна по бузата и благодари на мен – защото каза, че се е върнал в прекрасно време, за което не му се случва да говори често в днешния пренапрегнат свят.
Ден по-късно замина на Пол Рикар за тестове на коли от GP2 заедно с Жак Лафит и Деймън Хил и се потопи отново в кокпита, поне за малко.
